2 379 Преглеждания

Антициничният морал на Реформаторския блок

Любопитен е следният парадокс, пише в своята разработка „Идеологическата шизофрения на прехода“ Димитър Вацов: победителите от Студената война – Западът – предлагаха като образцов модел за нашите страни комбинацията от демокрация и пазарна икономика (т.е. „либерална демокрация” от западен тип). „Десните” у нас със сигурност искахме демокрация, но малцина в самото начало искахме „капитализъм” (т.е. пазарна икономика, основана на частна собственост като базисен принцип) – истината е, че ние не знаехме какво точно е това или поне бяхме твърде наивни в представите си (представяхме си го най-често като свободно потребление, без „корекоми”, или по холивудската логика на „селф-мейда”, продал една ябълка, купил две и т.н.). Обратно, „левите”, т.е. онези агенти на бившия режим, които чрез своите позиции (в партийната и икономическата номенклатура или в службите) разполагаха с „привилегировано” знание за това „как стоят нещата на Запад” и заедно с това предусещаха „загубата” в Студената война, тези хора всъщност не искаха демокрация, а искаха да запазят привилегиите си като ги превърнат в „ресурси” – чрез станалата „неизбежна” според тях (поради предвидимия провал на Източния блок) конспиративна трансформация на политическия в икономически капитал. Казано иначе, „левите” (бившите комунисти) искаха „капитализъм” (частна собственост), а не демокрация – но те скоро започнаха да приемат стъпка по стъпка „демокрацията”, за да си осигурят „подходящ капитализъм”: да източат държавата преди да се въведат честни пазарни правила. Разбира се, това разминаване между бившите комунисти и демократите се базираше на едно общо неразбиране на специфичния исторически баланс, постигнат от западните общества между демокрация и капитализъм. „Десните” в началото не разбирахме твърде ясно, че политическото равенство, индивидуалната свобода и обществената справедливост са практически възможни само при определено ниво на икономическа независимост (автономия) на индивидите и семействата, т.е. при достатъчен обем диверсифицирана и същевременно гарантирана частна собственост. Обратно, „левите” (бившите комунисти) не разбираха, че частната собственост е обществен продукт, т.е. не разбираха изначалната нужда от нейното взаимно ограничаване и обществено регулиране – те си представяха „капитализма” според схематичните Марксови описания на бруталния Манчестерски капитализъм, четени някога в партийните антологии, където натрупването на капитал не е нищо повече от едностранна експроприация.

Оттук и изначалната шизофрения на прехода, основана на разминаване между практико-мотивационна и официална идеология. „Левите” (бившите комунисти) официално лансираха идеи за социалистическа и социална държава, с което блокираха за дълги години директната приватизация, за да могат конспиративно да приватизират държавните ресурси в своя полза чрез различните форми на „източване”. „Десните” (демократите), които заемаха своя идеологически език от Запада, бяха принудени официално да искат приватизация и капитализъм, без обаче да могат да останат верни на своите твърде разнолики и утопично-ориентирани избиратели. Това е – вън от внедрените ченгета, – и една от генералните предпоставки за безкрайното „цепене” и „люспене” на „десницата” през 90-те, а и до днес.

Парадоксално, правителството на Костов, което проведе все пак най-сериозните икономически и политически реформи от началото на прехода и създаде икономическите основи на либералната демокрация у нас, се оказа жертва на същия морален патос, който го издигна на власт. Не без помощта на медийните упражнения на конспиративните елити, името на Костов и до днес е „морално плашило”, което лесно буди ресентимент. Самият Костов и част от екипа му пък – като контра-тяга на публичното им оклеветяване – се отдадоха на партийно строителство на елитарно-консервативната партия ДСБ, чийто морален ригоризъм, съчетан с консервативни ценности, бе умен опозиционен контрапункт на бъдещите управления, но която именно през идеологическия си консерватизъм сви представителството си до малък процент от софийската интелигенция и градска буржоазия. ДСБ е ярък и досега единствен пример за колапс на представителството, когато една партия е отчетливо и последователно идеологически позиционирана според традиционния политически спектър – в случая „консервативно”, – но нейната идеология е нерелевантна на социалния релеф.

В края на управлението на ОДС фискалната дисциплина и приватизацията вече бяха доказали икономическата си полезност и това сякаш доведе до триумф на „икономическия разум”. Появиха се икономисти, които бяха „по-католици и от папата” – спрямо тях Костов, при целия му ценностен консерватизъм, през следващите години в икономически план изглеждаше социално ориентиран „кейнсианец”. Тези нови „икономически мислещи хора” влязоха на обществената сцена през два основни канала: 1. След „Българския Великден”, прелял се в управлението на НДСВ, стана практика на управленски позиции да бъдат привличани българи, направили повече или по-малко успешни кариери в глобални финансови институции (в Лондонското сити, Световната банка и др. – от Николай Василев и Милен Велчев до Симеон Дянков и Кристалина Георгиева); 2. Оформи се нещо като „икономически консенсус” и в неправителствения сектор, поне сред най-активните и финансирани отново по международни програми организации (ИПИ е може би най-яркият пример). Така неолибералната идеология, станала водеща за глобалните финансови кръгове до кризата от 2008 г., до голяма степен получи хегемония и в българското публично пространство. Тук само припомням основните принципи на неолиберализма: 1. минимална държава, гарантираща спазването на публичния ред, 2. свиване и/или приватизация на различните публични сектори (здравеопазване, образование, социални грижи и т.н.) с цел повишаване на тяхната икономическа ефективност, 3. приписване на всеки един индивид на правото, но и на задължението да бъде „предприемач” на собствения си живот, 4. приписване на „пазара” на ролята на „Върховен съдник” за това кое е „полезно” и кое „не” за обществото като цяло (както знаем, в радикалната версия – по думите на Маргарет Тачър – такова нещо като „общество” дори няма), както и за това кое е „справедливо” и кое „не” за отделния индивид (според принципа, че „спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се”). Така неолибералната идеология като че взе да става синоним на „либерална демокрация”

В българския случай обаче неолиберализмът бе не просто най-семплата идеология, която прозападните активисти можеха да внесат под рубриката „либерална демокрация”, но това бе и най-удобната идеология за посткомунистическите конспиратори, които сега можеха да обявят „паразитирането върху държавата”, провеждано с десетилетия, за свой „личен успех”. „Преходът свърши!”, бързаха да обявят някои от тях, защото собствеността вече е разпределена и чрез това вече е ясно кои са „истинските предприемачи” и „готини пичове” – богатите, разбира се! Неолибералният мит за индивидуалното предприемачество като чудна способност „свише” отлично маскираше историята на забогатяването – маскираше не просто „кражбите” и „източванията”, но и социалния (мрежови) характер на бизнеса (включително на легалния). Защото неолиберализмът като обща идеология разчита на обществена амнезия, на блокаж на историческата памет – „кой ял – ял, кой пил – пил” – и изисква постоянно да започваме „на чисто”, всеки от себе си, всеки от това, с което разполага, без значение кога и как го е придобил (и дали изобщо притежава нещо). Късането на историческата памет е късане на социалната връзка: убийство на солидарността, т.е. на обществото, от което остават само фрагменти – индивиди или, по-точно, медийни осколки от индивиди, клюки и образи в жълтите хроники, от които не може да се състави дори и едно съдебно дело, макар от тях удобно да се реди СV. Късането на историческата памет за настоящето легитимира исторически възникналите неравенства, каквито и да са те („лузерите”, мнозинството на загубилите от прехода, са си „лузери по природа” – почти както и античните роби бяха „роби по природа”). Също както и късането на солидарността блокира практически възможността да се издигат справедливи искания за актуалното преразглеждане на тези неравенства („всяка жаба да си знае гьола”, т.е. „който иска повече, иска да открадне от гьола на ближния”). Силната социално-икономическа поляризация днес, не само у нас, има генезиса си в конспиративната бизнес нагласа, за която неолиберализмът се оказа както стимул, така и идеологически параван. Съвсем не е случайно, че именно Станишев и Орешарски по времето на „тройната коалиция” проведоха най-драстичните неолиберални данъчни реформи, свивайки данъчното бреме именно за „големите инвеститори” (плосък подоходен данък и нисък данък-печалба при запазване на висока ставка на ДДС за крайния потребител) – това бе направено уж в името на „чуждите” инвеститори, които ей сега щяха дойдат в данъчния рай България, но всъщност в името на „своите”, както на практика се случи. Конспираторите използваха „неолиберализма” и по още един начин – неговото кредо за „минимална държава” бе умело употребявано, за да бъде поддържана държавата като „слаба държава”, неспособна да упражнява контролните и регулаторните си функции: та нали всяка „държавна намеса” в икономиката е лоша?

Мнозина анализатори, за да обяснят мощните „популистки” вотове за НДСВ и ГЕРБ, прибягват до народопсихология – понеже още нямало зряло „гражданско общество” у нас, „народът” гласува за поредния „бащица”. Други изчисляват, че от 1997 г. около 1 милион избиратели са номади, които всеки път се местят към следващия претендент (но това не се случи на изборите от 2005 г. и 2013 г., когато спечели БСП със сателити, т.е. милионът или се влива компактно в „десницата”, което и да е нейното поредно лице, или се разпилява и не гласува). Може би отговорът за този феномен е по-прост и не е само въпрос на електорална аритметика, нито на мистична „народопсихология”. Без да подценяваме това, че мотивациите на избирателите са различни – лични и мрежови предпочитания, конформизъм към силния на деня, купени гласове и т.н. – все пак едно систематично обяснение е нужно поради систематичността на самия социален феномен. „Десницата” печели убедително, когато се консолидира моралният патос на антицинизма. По правило този патос удря срещу БСП – дори и след като са били в опозиция, „социалистите” печелят твърде малко гласове от него, доколкото обществената памет ги разпознава както като наследници на тоталитарния режим, така и най-вече като основни проводници на посткомунистическата конспирация. Този морален патос обаче не работи политически дистинктивно, той не е идеологически определен – десницата не печели от него в качеството си на действителна идеологическа „десница”, а като контрапункт на циничната – разпознавана като „лява” – логика и история на прехода. Иначе значителна част от гласовете, формиращи вота на моралния патос, ако се гледат личните убеждения на хората, са в действителност леви и центристки, а не десни. Затова и всъщност няма значение как точно ще се определи идеологически съответната партия, заела пространството на „дясното” (СДС и после ДСБ взеха консервативен уклон, НДСВ – либерално-центристки, ГЕРБ – отново консервативен), вотът на моралния патос е всъщност вот за „нов морал в политиката” (по сполучливия израз на Сакскобургготски, уловил водещата мотивация на хората, но същата мотивация стоеше и в основата на доверието към Костов и Борисов). Въпреки че е изменчив, този морален патос не бива да бъде подценяван – той бе движещата сила на демократизацията и либерализацията на страната от самото начало на прехода. Той обаче бе изменчив, именно защото бе патос и защото бе морален – като масов феномен той не бе опрян на вяра в рационализирани идеологико-политически принципи, нито на доверие в конкретни политически проекти. Така общият патос на „десницата” не бе и не е нито консервативен, нито либерален, нито социалистически или друг – различните индивидуални идеологически мотивации в него се редополагаха под общото искане за „нормална държава”, т.е. за повече демокрация и повече Европа, разпознати като символи на антицинизма. Базиран на всекидневни морални нагласи, общият патос инвестираше доверие не в отчуждени социални институции (в случая – партии и идеологически програми), а в личности. Нека наречем това доверие наивно, но то е доверие в някого, който най-после „ще бъде” по-морален от предишните (във всекидневия смисъл на морала), макар и фигурите на „героя”, в които масово се инвестираше доверието, да бяха различни (Царят: „от потекло е, друг свят е видял, не е като нашите и не и дошъл да се награби, ще оправи нещата”; или Бойко – „от нищото е тръгнал, обикновен човек е, и той е бъркал, но знае да слага нещата в ред, уредил се е, и други ще помогне да се уредят”). Именно в тази непосредственост на чувствата, изграждащи общия патос и даващи доверие на някого, а не на партийни структури и институции, е коренът на българския „популизъм”. Все пак трябва да не забравяме, че досега тези чувства като цяло са оказаха „здраво чувство”, т.е. „здрав разум”, който не позволи ексцесии и по-скоро отваряше политически хоризонти пред страната, отколкото ги затваряше. Нещо повече, през последните няколко години наблюдаваме трансформация на същото общо морално чувство, което вече не търси „месия” и не иска „нова партия”, а оказва систематичен натиск към всички партии и политически личности.“

В този ред на мисли неизбежно стигаме до формирането на Реформаторския блок и до основанията за неговото създаване. Реформаторският блок се появи на политическата сцена именно като стожер на моралните ценности, които българското общество и най-вече неговата по-будна част изповядва и иска да види реализирани в политическия живот на страната. Партиите, които го съставляват, са твърде различни идеологически, но това, което ги обединява е моралния патос на антицинизма, от които РБ черпи електоралния си потенциал. Де факто този морален патос, тази нагласа за въвеждане на „нормалност“ в обществените отношения е единствената характеризираща блока черта. Именно тази характеристика позволява на хората с десни, консервативни, либерално-центристки и дори социалдемократически убеждения да разпознаят автентично себе си в едно политическо движение на антицинизма. О тази гледна точка правилна ли е концепцията за неприемане и дори острото реагиране на всякакви опити за създаване на конфронтация между отделните идеологически течения в РБ? Отговорът естествено е положителен, тъй като единственият шанс за възход на новата политическа конструкция е разширяване на нейната електорална база, а това няма как да се случи чрез следване на затворени идеологически доктрини. Новата българска история категорично показва, че поставянето на идеологическите принципи в основата на политическо поведение е нежизнеспособно поведение, което води до маргинализиране на политическия субект.

От друга страна в настоящия си вид РБ прилича в голяма степен на първоначалното СДС, в което влизаха различни по своята идеология партии, но обединени от една единствена цел, а именно отстраняването на бившите комунисти от власт. Въпросът, който възниква в случая е дали тази конструкция е устойчива и дали събирането под един покрив на различни в своята ориентация политически субекти ще остане жизнеспособен модел и след влизането им в парламента? И за съжаление отговорът е отрицателен. С голяма доза категоричност може да се твърди, че този модел няма да издържи и без човек да е запознат с кухнята на създаването на блока. Причините за това развитие могат да бъдат изброени детайлно, но за момента това не е много смислено занимание.

И тук възниква въпросът има ли други опции за постигане на предварително поставените цели, а именно влизане в парламента и оттам евентуално в изпълнителната власт. Страхувам се, че в случая трябва да се задоволим с отрицателен отговор. Приемайки този отговор обаче, ние предварително трябва да сме наясно, че посоченият път на развитие изисква правенето на непрекъснати компромиси. Тези компромиси с голяма доза вероятност може да се твърди, че ще доведат до действия, които априори са отричани или са считани за несъвместими с изповядваните принципи. Тези компромиси най-вероятно ще доведат и до определен вид сътрудничество с ГЕРБ и това е неизбежно. Израз на прекалена наивност би било да се отрича този вариант. И за съжаление колкото повече надделява прагматизмът при управлението на сложните процеси на организационно строителство и политическо оцеляване и развитие, толкова повече базовата постановка за създаването на РБ, а именно моралната антитеза на съвременното политическо статукво, ще избледнява и ще загубва своя облик.

Все пак приемлив ли е този подход? Възможно ли е въпреки тези очаквания, да се даде доверие на една нова политическа формация, която си е поставила за задача да извърши необходимите реформи, които да изтръгнат държавата от мафиотската и антинационална орбита, в която настоящите управляващи вкараха страната и продължават да я натискат. С други думи редно ли човек да отклони вниманието си от последствията на очаквания сценарий, който при всички случаи ще се развие и да възприеме разбирането, че е по-добре да се проведат някакви реформи, които поне да се опитат да измъкнат държавата от тинята, в която тя е затънала, отколкото да остане принципен наблюдател и да гледа как пред очите му се срутва всичко, за което милее и което цени.

Всеки трябва да отговори на този въпрос сам за себе си. Позициите, от които ще бъде даден отговор ще бъдат със сигурност много различни, мотивите за този отговор няма да съвпадат, но това, което ще бъде в неговата основа, ще бъде вярата. Вярата, че е по-добре нещо да бъде направено, отколкото опиянението от собствената правота, докато всичко наоколо се срутва и губи смисъл. Ние сме разумни същества. Имаме различни ценностни системи. Но дължим този отговор на себе си и на останалите!

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *