2 298 Преглеждания

Възможно ли е устойчиво икономическо развитие?

Днес убедено може да се твърди, че сърцето на капитализма са иновациите. Същевременно може да се каже, че иновациите изискват някаква степен на монопол, за да могат да бъдат защитени. Ако конкуренцията е перфектна, съгласно базовия икономически модел, изобретателите не биха могли да получат никакви приходи от своите изобретения, а без изобретения икономиката би стагнирала. Но въпросът е дали ресурсите за изследвания и изобретения се изразходват по най-ефективния начин.

Според Шумпетер монополите са временни явления – с течение на времето те губят своята сила и на тяхно място се появяват други монополи на базата на нови изобретения. Но всъщност ние виждаме, че монополите съвсем не са толкова временно явление. И ако в някои случаи заплахата от навлизане на конкуренти на пазара може да доведе до нови изобретения, то в други случаи, в желанието си да запазят своята монополна позиция, фирмите насочват значителни ресурси за създаване на неподходящи от социална гледна точка бариери за навлизане на пазара на нови играчи. Правейки това тези фирми могат да затруднят и намалят значително цялостното ниво за нови изследвания и изобретения. Майкрософт е учебникарски пример как може да се обезкуражи или направо унищожи иновативността. Всъщност подобни фирми станаха изключително иновативни в изобретяването на нови форми на бариери за навлизане на пазара и в това да извличат печалби на базата на тяхното монополно положение.

Трябва да се има предвид, че движещата сила за увеличаване на печалбите може да създаде желание за иновативност, но е важно да се отбележи, че ако очакванията на фирмите за печалби не са в съзвучие с очакванията на обществото за ползите от тези иновации, в крайна сметка иновациите могат да бъдат деструктивни. Така например цигарените компании използваха иновациите за създаване на продукти, водещи до повишено пристрастяване, докато финансовата индустрия съсредоточи уменията си в предлагането на услуги, експлоатиращи в максимална степен незнанието на потребителите и техните слабости. Фармацевтичната индустрия насочи усилията си към създаване на продукти за богатите потребители, но не направи нищо например за лекарства срещу болестите, характерни за бедните държави. Да не говорим пък за съпротивата срещу намаляване на парниковите газове.

Фактът, че има значителна разлика между частната и обществената полза, може да бъде използван за обяснение защо наивния аргумент за положителните ползи от еволюционния процес е грешен. Принципно може да се приеме разбирането за дългосрочните ползи от иновациите особено от гледна точка на краткосрочните ползи от статичната ефективност, която е централна теза в теорията за равновесието. Основната част от увеличението на стандарта на живот се дължи на иновациите. В краткосрочен план патентите и монополите със сигурност водят до неефективно използване на ресурси. Но в дългосрочен план ползите надхвърлят краткосрочните разходи. Въпреки това разбирането, че еволюционният процес ще води винаги до увеличение на стандарта на живот не е убедителен. И наистина, настоящата криза засили съмненията във валидността на този аргумент.

Така например, финансовите институции, които разбират много добре естеството на риска и предприемат по-благоразумни действия, просто не биха останали на пазара. Инвеститорите биха сравнявали тяхната много по-ниска възвръщаемост от инвестираните средства с възвръщаемостта в други финансови институции и биха настоявали за смяна на ръководството. В крайна сметка тези, които предупреждаваха за задаващите се опасности биха могли да кажат: „видяхте ли, ние бяхме прави”. Но в същото време, фирмите и мениджърите, унищожени в процеса на „креативна разруха” на базата на нерационален оптимизъм и липса на задълбочен анализ на риска, не биха могли лесно да бъдат възстановени. Всъщност това, което се случи е, че хората, които вкараха световната икономика в пропастта получиха милиарди в бонуси и то от средства, предоставени от данъкоплатците, които понасят изцяло последствията от кризата.

В същото време оптимизмът, че всички граждани ще имат полза от динамиката на капитализма се оказва без основание. През 21 век неравенството в доходите между хората се увеличи толкова много, че повечето индивиди всъщност са в по-лошо състояние, отколкото са били в миналото (много добри аргументи в подкрепа на тази теза има в книгата на нобеловия лауреат Пол Кругман –  Амбулантно благополучие). Тези, които губят техните домове и техните спестявания в резултат на иновациите може би не ценят кой знае колко високо факта, че техните пра-внуци ще живеят по-добре. Основният въпрос е в това, че растежът, който беше постигнат, не е устойчив и че ползите от него отиват основно в една малка част от обществото.

Всъщност социалните иновации са също толкова важни, колкото и технологичните. Без да се разбере това, ние няма как да подобрим развитието на икономиката. Днешният въпрос не се състои в това дали ще постигнем идеала на съвършената конкуренция, а да направим икономическото развитие устойчиво, което автоматично означава намаляване на неравенството в обществото. Основното оръжие за постигането на подобна цел е строга регулаторна функция от страна на държавното управление. Проблемът е, че политическите партии всъщност използват властта не за създаване на по-добри бизнес условия, включително за насърчаване на конкуренцията, а за точно обратното. Конкретни примери могат да бъдат дадени достатъчно. В този случай просперитета на държавата са базира на изградените демократични ценности на обществото. А изграждането на такава ценностна система е продължителен процес, който изисква усилия както от страна на държавата, така и на всеки отделен индивид. Така поставен проблемът предполага различни подходи за неговото решаване. Но тази нееднозначност, трябва да е ясно, не се предопределя от пазара, а се основава на политическо визионерство и индивидуален избор. Дали едно общество е способно на това е отделен въпрос.

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *