4 659 Преглеждания

Неолиберализмът – една провалена доктрина

След 1980 г. частните и държавни дългове нараснаха драстично до изключително неустойчиви нива.  Съгласно доклад от януари 2012 г. на McKinsey Global Institute[i] общите дългове (държавен и частен) на десетте най-развити икономики в света надхвърлят значително размера на техните икономики, като най драстично увеличение за периода 2000 г. – 2008 г. е отбелязано във Великобритания, с 177% до 487% от нейния БВП, като още през 1990 г общият дълг на Обединеното кралство е надхвърлял 200% от БВП.  Ръстът на дълга на Испания е също впечатляващ, като за посочения период той се увеличава с 145%, достигайки 363% от БВП на страната. По отношение на САЩ, съгласно данните на Федералния резерв[ii] дори и преди началото на икономическата криза общият дълг на страната (държавен и частен) се увеличава с 50% за периода 2000 г. – 2007 г. до USD 9 трилиона и достига USD 10.5 трилиона в края на 2008 г. след началото на спасителните програми за банковата система и големите корпорации. Де факто дългът на САЩ се удвоява през периода 1988 г. – 2012 г. Основната причина за това бързо увеличаване на дълга се дължи най-вече на сериозния ръст на нефинансовия частен сектор. Основата за този растеж обаче трябва да се търси в улеснения достъп до кредитиране.

След сериозните финансови и банкови кризи в световен мащаб през последното десетилетие на 20 век, кредитната експанзия се насочва към бизнес сектора и домакинствата в индустриализираните западни държави, като тези сектори се превръщат в най-важните клиенти за финансовите пазари. Статистиката на Федералния резерв показва, че за близо тридесет годишния период между 1950 г. и 1980 г. общият вътрешен дълг на страната е в диапазона 140% – 158% от БВП, докато през следващите 20 години (1978 г. – 1997 г.) той се увеличава до 247% и с допълнителни 100% през следващото десетилетие. Въпросът, който изниква, е как някой би могъл да си помисли, че такова драстично увеличение на дълга може да е устойчиво в дългосрочен период? Каква всъщност е причината за натрупването на този дълг и то най-вече от бизнеса и домакинствата, а не толкова от правителствата? Трябва да е ясно, че настоящата криза възникна не защото държавните дългове бяха минали някакви разумни нива, въпреки че има и такива случаи (например Гърция, Италия), а защото те бяха натрупани в опита на засегнатите държави да спасят финансовите си и банкови системи. Де факто взривът, който се наблюдаваше по отношение на държавните дългове не е причина, а следствие от нестабилните нива на частен дълг, от големите макроикономически дисбаланси, натрупани през годините в отделните държави най-вече по отношение на платежните баланси и огромните дефицити по текущите сметки. Понастоящем общият дълг в света е достигнал USD 223.3 трилиона, което представлява 313% от БВП на целия свят. Дългът на развитите икономики обаче е много по-голям в относително отношение. Номинално той е USD 157 трилиона, което представлява 376% от БВП на развитите държави и е над два пъти по-голям от дълга на възникващите пазари, който е в размер на USD 66.3 трилиона или 224% от техния БВП. Както се вижда от графика 1, от целия дълг на развитите икономики само 29% е държавен дълг. Останалият е частен, като най-голям дял от него има дългът на домакинствата и нефинансовия частен сектор.

Графика 1. Разпределение на дълга в развитите държави и възникващите икономики към май 2013 г.

Graf 1 Debt Distribution

Източник: Wall Street Journal[iii]

Според разбиранията на наложилата се през последните десетилетия неолиберална икономическа доктрина, в основана на която е залегнало учението на т.нар. Австрийска икономическа школа (т.нар либертарианци), на пазара участват напълно рационални икономически агенти, които на базата на своите егоистични стремежи за максимизиране на своето потребление взаимодействат свободно на конкурентни пазари. Тези основни характеристики се предполага, че водят до определено уравновесяване на търсенето и предлагането на пазара и до постигането на т.нар. пазарно равновесие. Това равновесие според тази доктрина би следвало да бъде не само оптимално, но и притежаващо вътрешна стабилност и способност за соморегулация. Единственото изискване за постигането на това равновесие е пазарите да бъдат оставени да работят свободно, т.е. цените и заплатите да се приспособяват свободно, както и да има добре дефинирани права на собственост, които да бъдат ефективно налагани. В тази концептуална рамка, финансовите пазари би следвало да изпълняват пасивна и спомагателна роля, подпомагаща икономическото развитие. Така финансовите кризи могат да възникват единствено в следствие на външни шокове на иначе ефективните пазари, като основна причина за такива кризи обикновено се дължи на безотговорните действия на правителството, което допуска високи нива на бюджетен дефицит или държавен дълг или пък на централната банка, която провежда грешна парична политика. Ако случаят е извън посочените две хипотези, то тогава за виновник се обявява самата икономическа среда в съответната държава, която има вградени фундаментални пороци, допускащи сериозни макроикономически дисбаланси.

В допълнение на това, според теорията за ефективно действащите капиталови пазари, цените на финансовите пазари винаги напълно отразяват цялата налична информация. Според тази теория балони са невъзможни, защото не могат да бъдат извършвани печеливши спекулации, тъй като борсовите пазари не могат да бъдат победени. Основополагащата концепция тук е, че дори и финансовите пазари поради някаква причина да се отклонят от своето равновесно положение, то за тях е присъща самокорекция, която не допуска сериозни отклонения.

Разбира се, за непредубедения човек, всичко от изброеното по-горе има ясните признаци на идеализирана фикция. И както винаги, когато въпросът се отнася до някаква фикция,  за да бъде устойчива, в случая неокласическата доктрина в своето идеализиране на конкурентните пазари, се нуждае същевременно от демонизиране на нещо друго. Това нещо друго е открито в лицето на правителствената намеса. Това демонизиране е дотолкова успешно наложено в очите на публиката, че в годините преди кризата правителствата и централните банки отказват да се намесят чрез налагането на някакви регулации срещу финансовите измами, тъй като рационалните пазари са способни да се грижат сами за себе си.

Оказва се всъщност, че резултатът на финансовите пазари от взаимодействието между рационални, максимизиращи своята полза и егоистични индивиди  може да доведе не само до неоптимално равновесие, но и до истинска финансова и икономическа криза. Един от основните въпроси тук, както междувпрочем Кейнс подчертава в своята „Теория за заетостта, лихвите и парите“ е, че няма мениджъри и пазарни играчи, които да знаят бъдещето и бъдещите резултати от своите настоящи финансови решения. Всъщност финансовата неустойчивост е вътрешно присъща характеристика на нормалния бизнес цикъл и спекулативните балони са характерни за финансовите пазари.

Де факто настоящата икономическа криза постави под сериозно съмнение експертизата на водещи икономисти и всичко това, което те си мислеха, че знаят за икономиката. От Кейнс до Мински, Киндълбъргър, Голбрайт, Стиглиц, Кругман, Дейвидсън, Рубини и много други има огромно количество литература, обясняваща изключително професионално защо „рационалните“ заемополучатели и заемодатели могат лесно да поемат много повече риск, отколкото би било ефективно, без изобщо в случая да се коментира някаква социална ефективност, както и че финансовите кризи могат да възникнат по много повече причини, отколкото тези, свързани с бюджетните дефицити, моралният риск от правителствените гаранции, лошия късмет, стадния ефект, приятелския капитализъм, некомпетентните регулатори, грешна политика или други всякакви вътрешно присъщи фактори, влияещи върху иначе напълно ефективното разпределение на ресурсите от финансовите пазари. А защо тези поддръжници на господстващата икономическа доктрина са избрали да игнорират цялата тази спомената литература е съвсем отделен въпрос.

Понастоящем преподаваните икономически знания са толкова силно ограничени и фокусирани в определена рамка, че студентите в икономическите специалности са поставени в ситуация да вярват, че всъщност основният икономически дебат се състои единствено в рамките на модела за общо пазарно равновесие между поддръжниците на неговата интерпретация като реален бизнес цикъл и тези, които считат, че този модел следва да се обясни от микроикономическа гледна точка. Както пише в една своя статия във Financial Times икономистът Willem Buiter през последните 30 години студентите, обучаващи се в дисциплини като макроикономика и парична икономика в англо-американски университети, са загубили прекалено много време в изучаване на агрегатното икономическо поведение и свързаното с него разбиране за икономическата политика, което представлява всъщност едно скъпо разхищение на частни и обществени ресурси[iv].

В тази връзка има голяма разлика между идеите, защитавани от класическия либерализъм и тези, проповядвани от либертарианците. Трите основни стълба на класическия либерализъм са пазарите, знанието и свободата. Теорията на Кейнс за либерално стопанство е всъщност реакция на икономическите катаклизми, на които той е свидетел. Всъщност Кейнс се опитва да преформулира трите стълба на либералната доктрина, като поставя под въпрос предполагаемата хармония между частните и обществените сфери. Според Кейнс нерегулираните пазарни сили, в най-добрия случай, могат да предложат неоптимално равновесие и безработица, а в най-лошия – криза от типа на тази от 30-те години на 20 век. Така че това, което е необходимо за превръщане на частния личен интерес в оптимален социален резултат е силното посредничеството на държавата. Именно затова трите стълба на либералната доктрина трябва да бъдат преформулирани. Пазарите трябва да бъдат възприемани като добри слуги, но лоши господари на икономическия живот. Знанието е необходимо да бъде впрегнато, за да подпомогне създаването на държавна посредническа структура, а индивидуалната свобода би била смислена единствено, ако приеме за своя основа социалната справедливост, тъй като тя иначе би се превърнала в празна риторика.

От друга страна неолиберализмът е съвсем различна история и всъщност връща назад прогресивното либерално мислене. В своята същност тази доктрина представлява ново взаимодействие между политическата власт и играчите на нерегулираните пазари. В основата на възникването на неолиберализма стои стопяващите се доходи на т.нар. рентиерски или непроизводствен капитал в годините след Голямата депресия в САЩ от 1929 г. – 1933 г. , който към 1978 г. се очертава големият губещ в следствие на съюза между профсъюзите и индустриалните капиталисти, характерни за времето на Кейнс. През 1970-те години на миналия век тяхното недоволство започва да бъде споделяно от все повече индустриалци, които са се справяли доста добре в предишните години след войната, но които започват да чувстват ограниченията на съществуващата технико-икономическа парадигма по това време, която е достигнала своята зрялост, докато новата технологична революция в компютърните технологии все още предстои, както и увеличаващата се конкуренция на някои страни от източна Азия. Седемдесетте години на 20 век се характеризират с висока инфлация и нисък икономически растеж и със значими международни катаклизми като войната в Близкия изток между Израел, Египет и Сирия и последвалата световната петролна криза от 1973 г., както и изоставянето на златно-доларовия стандарт от администрацията на Никсън по-рано през 1971 г., което де факто слага край на съществуващата международна финансова система от Бретън-Уудс, договорена през 1944 г. В резултат на икономическите трудности споменатата по-горе група от едри капиталисти се сблъсква с комбинирания ефект от продължителен спад на дела на техните доходи и сериозно намаляване на печалбите, увеличаване на данъците, сериозно намаляване на пазарната капитализация и на отношението на капитализацията  към разходите за възстановяване на материалните активи на фирмата (т.нар. Tobin’s Q, въведен през 1968 г. от Джеймс Тобин и Уилям Брейнард). Тази контраофанзива на едрия капитал е следствие на неговата възможност да създаде достатъчно силна съпротива срещу кейнсианството и достатъчно силна привързаност към една алтернативна доктрина, а именно тази на неолиберализма. Всъщност неолиберализмът като социална теория е една легитимация на икономическите практики, които започват да преобладават по времето на неговото възникване.

Няма съмнение, че основното противопоставяне между защитниците на социалната държава и нейните противници се случва през 1970-те години, като тя е спечелена категорично от поддръжниците на неолибералната доктрина. Същността на неолиберализма се корени във взаимообвързаността между политическата власт и пазарните играчи и включването на принципите на пазарната икономика в разбирането за начина на държавно управление. В този смисъл неолиберализмът е по-скоро отражение на социалната действителност, отколкото цялостно разработена и развита теория, какъвто например е либерализмът. Де факто неолиберализмът представлява позитивна форма на социално регулиране, а не просто множество от негативни отговори на съществуващата ситуация – такива като оттеглянето на държавата, отсъствие на регулации и изчезването на социалните държави. Неолиберализмът се насочва към решаването на основните проблеми на обществото и икономиката, базирайки се на вярата в пазара като оптимална форма на социална организация чрез опит да се преформулира политическото и социалното по начин съвместим с рационалността на нерегулираната пазарна икономика. За решаването на този въпрос се правят различни предложения, но основният принцип е не само ограничаване на правителствената намеса в икономиката, но и рационализиране на самото правителство. Всъщност в основата на неолибералната доктрина стои разбирането, че правителството не е решение на проблема, а че то е самият проблем[v]. Не минава много време от налагането на това разбиране като водещо в обществото до момента, в който начело на управлението започват да се възкачват хора, които мразят правителството.

Интересно е да се отбележи, че след налагането на неолиберализма като водеща социална доктрина след 1978 г., доходите на най-богатите 10% в развитите държави рязко се увеличават, като например в САЩ цялото нарастване на доходите в икономиката отива изцяло (100%) в представителите на този сегмент от населението, докато доходите на останалите 90% де факто намалява[vi]. Това състояние е в драстично разминаване със ситуацията, характеризираща икономическото развитие между 1933 г. и 1978 г., когато делът от ръста на доходите в САЩ, който отива в най-богатите 10% от населението представлява само 29% от общия ръст на доходите. Разликата от увеличението в размер на 71% се пада на останалите 90% от американското общество. Съгласно доклад на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD)[vii] средният доход на най-богатите 10% от населението на държавите-членки на организацията е около 9 пъти по-високо от доходите на най-бедните 10% от обществото, т.е. отношение 9 към 1, въпреки че това отношение варира в различните държави. То е по-ниско в Скандинавските държави, както и в някои континентално-европейски държави, но достига 10 към 1 в Италия, Япония, Корея и Великобритания, 14 към 1 в Израел, Турция и САЩ и дори 27 към 1 в Мексико и Чили.

Увеличението на неравенството в доходите не е било еднотипно в страните-членки на организацията. Първоначално това неравенство започва да се увеличава в късните 70 и ранните 80 години на 20 век във Великобритания, САЩ и Израел, именно там, където неолибералната доктрина се установява най-рано. В края на 80-те години неравенството в доходите вече се е разпространило в целия свят. Към края на първото десетилетие на 21 век започва да се забелязва все по-увеличаваща се разлика в доходите между богатите и бедните не само в страните с високи нива на неравенство като Израел и САЩ, но също, и при това за първи път, в страни, характеризиращи се с ниски нива на неравенство в доходите, като Германия, Дания и Швеция. Същевременно се забелязва намаляване на неравенството в някои страни като Чили, Мексико, Гърция, Турция и Унгария. Това показва една конвергенция на нивото на неравенство в доходите към едно средно, но същевременно високо ниво на неравенство в държавите-членки на OECD. От тези данни ясно се вижда, че налагането на неолиберализма се характеризира с едно удивително несиметрично разпределение на доходите в рамките на демократичното управление.

В случая е интересно да се коментира, че посоченото състояние се явява равновесно, съгласно теорията на Джон Неш (Неш равновесие), тъй като мнозинството от населението е убедено, че това разпределение е единственото възможно и няма смисъл да се опитва да го промени. Основната идея, стояща в концепцията на Неш е, че е възможно да се постигне социално приемливо равновесие, което не е игра с нулев резултат (т.е. една страна печели, а другата губи), когато всеки от участващите играчи по време на прилагането на своята стратегия взима най-доброто възможно решения, след като е взел под внимание действията на останалите играчи. Разбира се, за да се постигне такова равновесие, е необходимо между играчите да има кооперативност, основана на взаимно доверие. Този модел може да се илюстрира с един пример, много известен в теорията на игрите и се нарича Дилемата на затворника.

Има двама заловени от полицията престъпника, които имат пред себе си следните възможности: ако двамата откажат да признаят за престъплението, ще получат 2 години затвор, защото полицията няма да има много доказателства и те ще бъдат осъдени на базата на косвени доказателства. Ако и двамата признаят своето престъпление, те ще получат по 5 години затвор. В този случай полицията ще има достатъчно доказателства да ги осъди, но смекчаващо вината обстоятелство ще бъде тяхното съгласие да сътрудничат. Третият вариант, който се разпада на допълнителни два е, ако някой от престъпниците реши да сътрудничи на полицията, а другият откаже. Тогава този, който сътрудничи ще получи 1 година затвор, а цялата строгост на закона ще бъде стоварена на другият престъпник, който в случая ще получи 10 години затвор (Таблица 1).

Таблица 1. Дилемата на престъпника

                       Престъпник B  Престъпник А

Признава

Не признава

Признава

                       5 години5 години                        10 години1 година

Не признава

                       1 година10 години                        2 години2 години

 

Както се вижда от таблицата, най-добрата стратегия за двамата престъпници е да не съдействат на полицията. В случая, ако между престъпниците има доверие, то би следвало те да се придържат именно към тази стратегия, която е оптимална и за двамата. Ако те я изберат, това би било най-печелившото за тях равновесие. Проблемът е, че ако всеки от престъпниците има подозрение, че другият няма да се придържа към тази стратегия, то тогава неговото предпочитание за поведение е да признае, без значение как другият ще реагира. В този случай и двамата престъпници ще лежат по 5 години.  В случая този пример не е важен поради интереса да се разбере какви са мотивите за поведението на престъпниците, а защото много други ситуации имат същата структура.

Проблемът е, че най-добрата за играчите стратегия, която е и най-оптималната, не е стабилна. Винаги има изкушение играчите да се откажат от тази оптимална стратегия и да приложат тази, която най-много ги облагодетелства, или тяхната „чиста“ стратегия за постигане на печалба или най-добър резултат. Ето защо например фиксирането на цените и произвежданите количества петрол от страните, членуващи в ОПЕК никога не е трайно, защото всяка страна има изкушението да увеличи производството на фиксирана цена, за да спечели повече от останалите членове на картела. Така с времето количеството произведен петрол се увеличава, което води до спад на цените и в крайна сметка до нова среща за разбирателство между страните. Ако вземем за пример САЩ за периода от 1933 г. до 1978 г. огромна част от нарастването на дохода, както беше посочено по-горе, отива в долните 90% от населението. Това изглежда като едно продължително действие, водещо до прилагането на своята „чиста“ стратегия от по-бедната част от населението. Изведнъж в края на 70-те и началото на 80-те години нещата се обръщат, но в една много по-крайна версия, а именно, че нарастването на доходите в икономиката отива изцяло в десетте процента най-богати, докато на останалите 90% де факто доходите намаляват (средното нарастване на доходите на най-богатите 1% от американското общество за периода 1980 г. – 2007 г. се увеличава с 4.7%, докато доходите на останалите 90% намаляват с 0.1%).

Това увеличение на неравенството в доходите не може да стане обаче доброволно. То е възможно само, ако една значителна част от останалите 90% бъде убедена, че просто няма алтернатива на това положение. Едно такова убеждение е възможно, само ако то се базира на определено идеологическо възприятие, или има идеологическа основа, т.е. то не е повече рационален аргумент, а вярване. Едно такова Неш равновесие може да бъде валидно, само ако мнозинството от населението  се съгласи да превъзмогне настоящите лишения за сметка на едно бъдещо подобрение в неговия материален статус. Основното вярване почива на мантрата, че няма нещо по-висше от свободния пазар. Многобройните балони на финансовите и капиталови пазари и почти свободният достъп до евтин кредит са добре дошли в подкрепата на това кредо.

Каквато и да е причината за доминирането на „чистата“ стратегия на най-богата част от обществото, този сценарий доведе до неустойчива финансова динамика. В крайна сметка резултатът от прилагането на тази стратегия се оказва добър пример за Неш равновесие, което обаче не е Парето оптимално (социално оптимално), както би следвало да бъде според теорията за рационалните очаквания, която пък е в основата на неолибералната доктрина. Това, което е важно да се отбележи обаче е, че може да има много причини за възникването на настоящата криза, но основната е поларизацията в доходите. Всъщност увеличението на доходите на десетте процента най-богати в САЩ е почти в съвършена корелация с ръста на финансовите пазари за периода след 1947 г.[viii] Тук обаче може да се влезе в капана на обратната каузалност – най-богатите 10% притежават най-много финансови активи и увеличаването на техните цени води до пропорционално увеличаване на доходите на тази част от населението. Въпросът е, че зависимостта остава в сила дори и след изваждане на капиталовите печалби от увеличението на дохода.

Основният механизъм, чрез който неолиберализмът се превръща в преобладаваща доктрина през последните повече от 30 години е възвръщането на риска и повишаване на несигурността в сърцето на съществуващата тогава социална държава или т.нар. държава на благоденствието. Всъщност основната цел на тази доктрина е изместването на съществуващото стабилно икономическо равновесие в нестабилно. Това е точно обратното на основните постулати, залегнали в кейнсианството, които са насочени към управление на риска и намаляване на несигурността чрез национална и международна координация на политиките, затворени капиталови сметки (които да предпазят държавите от резки притоци на капитали, водещи до балони на стоковите и капиталови пазари, както и до също толкова рязко изтегляне на тези капитали, водещи до финансови и банкови кризи – ярък пример на подобен тип поведение е азиатската криза от 1997-1998 г.), стабилни валутни курсове, ниски и стабилни лихвени проценти, ниски нива на безработица със съответните помощи за безработни, публично осигурени здравни услуги, както и достатъчно самостоятелна държавна администрация и политически елит, който да има възможност да се противопоставя на натиска на едрия капитал. Възходът на неолиберализма до ситуация държавата да се управлява като в аварийна ситуация (в състояние на перманентен пожар), с увеличена несигурността при намирането на работа, благодарение на постоянните заплахи, че работните места ще бъдат прехвърлени в Китай, Индия или друга държава с изобилие на евтина работна ръка, с високи нива на безработица, със силно ограничени профсъюзи, с неблагонадеждни защитни социални мрежи, с недостатъчни и несигурни пенсионни схеми и разбира се, с високи нива на задлъжнялост, която да играе допълнителен мотив за приемането на работа на всяка цена.

В случая има критична разлика в разбирането на пазарите от гледна точка на класическия либерализъм и тази на неолиберализма. Според класическия либерализъм пазарите са квази-естествени и техните закони трябва да бъдат уважавани от държавата. Според неолиберализма пазарите са историческа конструкция, която непрекъснато трябва да бъде поддържана от страна на държавата. Според либерализма държавата и пазарът имат свое собствено място и роля, разделени и различни една от друга. При неолиберализма тази разлика е премахната и на държавата е дадена роля да бъде функция на нерегулираните пазари. Това разбиране е не само много различно от това на класическия либерализъм, но е точно противоположното на разбирането на Кейнс за ролята на държавата, за който нейната относителна автономност е един от най-важните въпроси в държавното управление. Тази автономност е изключителна важна в случай на необходимост за подобряване на неоптималното равновесие, причинено от нерегулираните пазари със своите многобройни пазарни провали, както и с цел защита на тези, които са останали извън пазарните отношения и не могат да се справят с икономическите предизвикателства по една или друга причина, или просто са станали излишни съгласно логиката на натрупването на капитала.

Много характерен пример в това отношение са регулаторните органи, в които висшият мениджмънт е съставен от хора, подбрани от тези пазарни дружества, които същите тези регулаторни органи трябва да регулират. Така се оказва, че тези институции всъщност се превръщат в доставчици на услуги за съответните индустрии, които те всъщност са призвани да регулират. В случая се прилага един наистина гениален подход за справяне с т.нар. „превземане“ на регулиращите институции от тези, които трябва да бъдат регулирани и от техните лобисти, а именно превръщането на регулираните в регулатори. От къде тогава идва учудването, че саморегулацията в крайна сметка се превърна в свобода за извършване на немислими не само морални, но и законови нарушения, а пазарната дисциплина се превърна в нерационален разкош?

Основната идея на класическите либерални правителства, включително и на тези, следващи идеите на Кейнс, е защита и запазване на конкуренцията, защото, както твърди Адам Смит, „хора от един и същ занаят рядко се срещат, дори за веселие и развлечение, без разговорите им да завършат с някакъв заговор срещу останалите хора или някакъв план за повишаване на цените.”[ix]. Според неолибералите обаче, това, което е необходимо е държава под контрола на пазарите, а не пазари под контрола на държавата. Очевидно е, че оттук нататък вероятността от попадането в една спирала от все по-големи кризи, причинени от вътрешните несъвършенства на пазара, нараства значително. Де факто финансовата либерализация на глобално равнище, както и повсеместната приватизацията, либерализацията и дерегулацията на местно равнище, съгласно Вашингтонския консенсус, доведоха саморазрушителните тенденции на пазара до екстремно ниво.

Неолибералната доктрина е превърнала в мантра разбирането, че намаляването на данъците води до увеличаване на спестяванията и оттам до по-високи инвестиции и икономически растеж. За съжаление данните не потвърждават тази теза.

Графика 2. Изменение на неразпределената печалба спрямо промяната на корпоративните данъци в САЩ за периода 1964 г. – 2008 г.[x]

Graf 2 UCP

Източник: Department of Commerce (Bureau of Economic Analysis)[xi]

Както се вижда от горната графика, въпреки сериозното намалението на данъците на най-богатите и на големите корпорации, това не само не е довело до увеличаване на спестяванията, а напротив, до тяхното намаляване. В следствие на намаляването на спестяванията частните инвестиции като процент от БВП също намаляват или в най-добрия случай остават непроменени, както се вижда на графика 3. Като цяло брутните частни инвестиции в страните, формиращи еврозоната, намаляват от около 25.5% от БВП през 1970 г. до около 19% през 2012 г. Това категорично опровергава тезата, че по-ниските данъци водят до по-големи частни инвестиции. Или както казва Пол Кругман в една своя статия в Ню Йорк Таймс „когато намалите данъците на богатите, богатите плащат по-малко; когато увеличите данъците на богатите, богатите плащат повече – край на историята.“[xii]

Графика 3. Бруто капиталообразуване като % от БВП в основните развити икономики за периода 1964 г. – 2008 г.[xiii]

Graf 3 Gross Capital Formation

Източник: Световна банка[xiv]

Всъщност наистина е впечатляващо как частните инвестиции се провалят да отговорят на комбинираното влияние на огромната поляризация в доходите, придружена с политическа стабилност и динамичен растеж на потреблението, високите маржове на печалба и изобилието от евтино финансиране. Де факто това, което се случва с частните инвестиции по време на неолибералния период е предизвикателство за всички икономически теории относно инвестициите.

От графика 3 всъщност може да се види, че инвестициите нарастват до около 1978 г., след  което те започват да спадат. Точно тази година може да се приеме като вододел между икономическото развитие на развитите държави на базата на кейнсианската теория и след тази година, на базата на новия неолиберален икономически модел. В първия период, характеризиращ се, както се твърди, с увеличен натиск върху бизнеса (осъществяван главно чрез регулации, защитаващи конкуренцията и правата на работниците) и намаляващи доходи на най-богатите всъщност принуди капиталистическия елит да ориентира своята дейност, вместо към проста екстракция на свръх печалби към увеличена производителност. В следващия период напротив, увеличаващото се неравенство в доходите и бързо намаляващия „натиск“ върху големия бизнес е съпроводено от намален дял на инвестициите. Всъщност това, което се случи след 1978 г. е т.нар. финансиализация (financialization)[xv], което изразява разменната стойност на всеки актив, независимо дали материален и нематериален, чрез финансов инструмент или дериват на финансов инструмент. Това всъщност доведе до разрив между света на реалните активи и този на финансовите такива. Има безброй примери как големи компании, вместо да извършват инвестиции в основната си дейност или за разширяване на производството си, са принудени да изкупуват собствените си акции с цел увеличаване пазарната им цена, за да удовлетворят очакванията на банкерите и взаимните фондове за капиталова печалба. От тази гледна точка е много трудно да се намерят доказателства, които да подкрепят категорично аргумента за финансова либерализация – една от най-значимите идеи, залегнала в основата на Вашингтонския консенсус.

Разрастването на финансовите пазари след началото на 1980 – те години е толкова голямо, че за разлика от тогава, когато в състава на индекса DJIA няма нито една финансова компания, в началото на 2008 г. в него вече има пет такива и което е още по-впечатляващо, делът на печалбата, формирана от финансовия сектор от 10% от общата печалба на всички компании в САЩ през 1986 г. достига една трета през 2006 г., а от компаниите, включени в индекса S&P 500, печалбите на финансовият сектор представляват 45% от всички печалби на компаниите в индекса.

Един от основните аргументи, който се използва за налагането на неолибералната доктрина за икономическо развитие е, че по-голямата либерализация на пазара и тоталната приватизацията ще освободят креативността на пазарните агенти, ще динамизират конкуренцията, което в крайна сметка ще доведе до увеличаване на икономическата активност и до по-голям ръст на БВП. За съжаление данните отново опровергават този аргумент. Както се вижда от графика 4 ръстът на БВП в страните-членки на Организацията за икономическо развитие и сътрудничество (OECD) не само не се увеличава в дългосрочен период, но отбелязва непрекъснат тренд към намаление, като от средно 5.2% през 60-те години стига до около 2.5% – 2.2% в началото на новия век, преди началото на световната икономическа криза. Нека не забравяме, че всъщност 70-те години на 20 век се характеризират с международни катаклизми, както беше посочено в началото. Въпреки това, дори и през този период средният ръст на БВП в развитите икономики е по-голям, отколкото през следващото десетилетие, когато всъщност скорост набира неолибералното разбиране за управление на икономиката.

Графика 4. Ръст на БВП (в %, средногодишни данни) на страните-членки на ОИСР по периоди за периода 1961 г. – 2012 г.[xvi]

Graf 4 GDP Growth

Друг аргумент на неолибералната доктрина, който нейните поддръжници изтъкват в полза на нейното преимущество пред съществуващото преди нея кейнсианство е, че липсата на регулации и свиване на държавата и нейната намеса в икономиката ще доведе до силен тласък на производителността на труда. За съжаление данните също не са в полза на това твърдение. Както се вижда от графики 5 и 6, производителността на труда за периода 1960 – 1982 г. е над два пъти по-висока от стойността за периода 1983 – 2008 г.

 Графика 5. Средна производителност на труда в страните от западна Европа за периода 1960 г. – 2012 г.

Graf 5 Labor Productivity

Графика 6. Средна производителност на труда в страните от западна Европа по периоди

Graf 6 Labor Productivity 2

Както беше споменато в началото, неокласическата теория се базира на учението на Австрийската школа, която се появява в края на деветнадесети и началото на век при коренно различни икономически и политически условия. Основните допускания на тази школа са свързани с факта, че основните бизнес единици са малки фирми и еднолични собственици, опериращи в една максимално конкурентна обстановка, без наличие на монополни и олигополни структури. Освен това цялото световно население е от порядъка на 1.5 милиарда души и очакванията са, че работната ръка ще остане оскъдна, така че безработицата не може да представлява някакъв проблем.  В средата на 20 век тази картина започва коренно да се променя и понастоящем тя няма нищо общо с първоначалните допускания, върху които е изградена неолибералната доктрина. Неолибералите третират работната сила като средство за производство и защитата на интересите на работещите не е първостепенна грижа. Основна ценност за тази школа е въпросът за ефективността, който се трансформира в непрекъснато увеличаваща се производителност на труда. Именно за да постигнат тази цел, те настояват за неограничена конкуренция , която да принуди бизнеса да намали своите разходи за заплати. Според неолибералите подобна политика облагодетелства работниците индиректно, тъй като увеличената производителност и намалената заетост прави продукцията по-евтина. Това означава че работниците ще спестят пари, които могат да ги изразходват за други неща. Това ще даде възможност за развитие на нови бизнеси, като услугите например, които ще започнат да привличат освободената работна ръка. Проблемът възниква, когато новият бизнес не расте с достатъчна скорост, за да поеме освободената работна ръка от фирмите, автоматизиращи работните процеси.

В основата на цялата тази парадигма обаче стои консуматорът, който чрез своята покупателна способност е в основата на икономическото развитие. След като наложените в обществото разбиране за стопанско развитие започва да показва своите първи недъзи, на помощ идват финансовите пазари, които чрез кредитиране и предоставяне на дълг, дават възможност заложеният икономически модел да продължи своята експанзия. Заблудата, че такъв модел е възможно да бъде развиван безкрайно явно е била толкова силна, че в последните години преди световната криза пазарните играчи съвсем сериозно бяха приели виждането, че цената на недвижимите имоти ще расте безкрайно.

Основният проблем, за който става въпрос тук, не е проблемът за справедливостта, въпреки че той е също достатъчно важен, а че определени икономически групи и заинтересовани страни, които държат в ръцете си финансовите лостове за развитие на икономиката, притежават и способността и механизмите да минимизират конкурентния натиск, който изпитват в динамичната пазарна среда. Големите корпорации успяха да упражнят натиск върху икономическите агенти, така че да принудят работещите да се борят непрекъснато за подобряване на своето представяне в работата с единствената цел да оцелеят на несигурните пазари на труда, а пък малкият и среден бизнес да полага максимални усилия, само за да остане над водата. Това, което олигопистичният капитал не можа да разбере е, че в дългосрочен план той ще попадне в ситуация да играе според своите собствени правила, заложени преди толкова много години.

Ситуацията в България не се различава сериозно от общата глобална картина, получена в следствие на безкритичното приемане на постулатите на неолибералната доктрина. Проблемът е, че в България налагането на тази доктрина съвпадна с периода на трансформация от централизирана към пазарна икономика. В тази среда, в която огромна роля изигра бившата комунистическа номенклатура, здраво сраснала се с тайната полиция на бившия комунистически режим, както и в следствие на органичната връзка на този задкулисен кръг с Русия и с нейните милиционерски структури, налагането на неолиберализма като водеща икономическа парадигма де факто спомогна възхода на тези икономически групировки, които получиха своите капитали по престъпен начин и за сметка на натрупаното от целия български народ през предходните десетилетия.

Това, което трябва да бъде направено е пълно преосмисляне на основните постулати на господстващата социално-икономическа парадигма в обществото и отказ от търсене на обществен просперитет единствено и само на базата на икономически решения. За изминалите вече достатъчно години е напълно ясно, че приватизацията и либерализацията не успяха да решат най-наболелите проблеми на българското общество, тъй като тези процеси предизвикаха единствено контранастъпление на антидемократичните сили в страната, готови да продадат нейните национални интереси в полза на чуждите си господари. Тези проблеми се задълбочиха до степен на пълна и перманентна обществена криза. Със сигурност тази криза не може да бъде разрешена с приемането и прилагането на мерки единствено в посока на облекчаване на пазарните участници. Без сериозен отпор на огромните икономически групировки и ограничаване на тяхното влияние в обществените отношения, всякакви реформи са обречени на провал.

Когато има такава сериозна неравнопоставеност и неравенство между отделните части на едно общество се оказва, че настояването за повече либерализация и дерегулация е това, която ни прави уязвими, а прилагането на законите е това, което ни прави свободни.


[i]Debt and deleveraging: Uneven progress on the path to growth

http://www.mckinsey.com/insights/global_capital_markets/uneven_progress_on_the_path_to_growth

[ii] http://www.federalreserve.gov/releases/z1/Current/z1r-2.pdf

[iii]Number of the Week:Total World Debt Load at 313% of GDP, Wall Street Journal,

[v] Bigger Than Bush, New York Times, 01.01.2009, http://www.nytimes.com/2009/01/02/opinion/02krugman.html?_r=0

 [vi] When income grows, who gains?, Economic policy Institute, http://stateofworkingamerica.org/who-gains/#/?start=1978&end=2008

[vii] An Overview of Growing Income Inequalities in OECD Countries:Main Findings, 2011 г. http://www.oecd.org/els/soc/49499779.pdf

 [viii] Piketty, T. and Sáez, E. 2003. Income Inequality in the United States, 1913–1998,

Quarterly Journal of Economics, vol. 118, no. 1, 1–39, (данните са актуализирани до 2008 г. на http://elsa.berkeley.edu/~saez/TabFig2008.xls)

[ix] Смит, А., 2010 г., Богатство на народите“, Издателство „Рата“

[xii] http://select.nytimes.com/2007/09/10/opinion/10krugman.html?hp&_r=0

Статията е публикувана за първи път на 24.09.2013 г. на сайта Offnews.bg [тук]

No Responses

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *