4 016 Преглеждания

Няколко аргумента срещу задължителното гласуване

Дебатът за задължителното гласуване беше позагубил своята острота, когато бившият вече лидер на БСП Сергей Станишев обвърза провеждането на предсрочни парламентарни избори с искането за задължителност на вота, като по този начин върна темата в центъра на общественото внимание. Тъй като дебатът за задължителността явно ще продължи да стои в дневния ред на обществото, настоящия анализ ще представи няколко аргумента срещу идеята за въвеждане на задължително гласуване.

Още в началото трябва да бъде посочено, че дебатът за задължителността на вота не може да бъде воден на полето на конституционните норми, засягащи правото на избор. Това е така, тъй като правата на гражданите, гарантирани от конституцията, не са безусловни, т.е. наличието на определено конституционно право не означава, че държавата не може да въведе регулаторен механизъм, който да определя възможните начини, по които съответното право да може да бъде упражнено. Като пример в тази посока може да бъде дадено правото на стачка, което не само не може да бъде упражнявано самоволно, но законодателят също така е постановил определени забрани за упражняване на това право от лица, работещи в сектори, свързани с националната сигурност на страната или с националната безопасност. От друга страна правото на обществено осигуряване всъщност е задължително за всеки работещ индивид, който е длъжен да плаща осигурителни вноски в определени държавни или частни фондове без да има възможност да се откаже от това свое право. И накрая, за пример може да бъде дадено конституционното право на труд, което обаче не е гарантирано от държавата и наличието на безработица е доказателство за това.

От тази гледна точка много трудно би било защитаването на тезата, че правото на избор всъщност е безусловно право на индивида и че държавата не може да наложи определени изисквания върху упражняването на това право. По-скоро в случая е валиден аргументът, че държавата не може да отнеме това право, или по-скоро тази възможност на гражданите да дадат своя вот в един организиран политически изборен процес, ако те желаят да упражнят това свое конституционно право. Обратната възможност в случая е конституционно неприемлива, а именно, че държавата може да ограничи определени групи от граждани от тяхното право на избор с изключение на случаите, изрично посочени в конституцията. С други думи би било конституционно немислимо държавата да наложи изискване за образователен ценз на гласоподавателите в страната, освен, разбира се, ако подобно изискване не бъде записано изрично в конституционните норми при една бъдеща промяна на основния закон на България. Друг е въпросът доколко подобна мярка е демократична и обществено приемлива.

Затова главното внимание в настоящия анализ ще бъде насочено към въпроса доколко въвеждането на задължително гласуване отговаря на основните ценности и норми, установени в развитите демократични държави. Веднага следва да се посочи, че най-сериозният аргумент на защитниците на задължителното гласуване всъщност е фактът, че подобно изискване е въведено в редица страни, включително и от Европейския съюз, което се изтъква като достатъчен довод за подобна стъпка. Към настоящият момент може да се твърди, че задължително гласуване има в 30 държави[1], като реално в не повече от 14 от тези държави може да се говори за задължителен режим на гласуване, тъй като в останалите няма институционална практика за налагане и спазване на това изискване[2]. От тези 30 държави, само 4 са членки на ЕС и това са: Белгия, Гърция, Кипър и Люксембург. В още 2 развити демокрации има задължително гласуване, а именно в Австралия и Лихтенщайн. Трябва да се има предвид, че въвеждането на задължително гласуване в тези страни е въведено отдавна, в края на 19 (в Белгия то е въведено през 1893 г.) или началото на 20 век при съвсем различен социално-политически контекст, отразяващ основно политическата организация на работническото движение в Европа. Така например гласуването в Белгия (1893 г.) и Люксембург (1919 г.) става задължително във връзка с въвеждането на всеобщото право на гласуване. Там, където това става по-късно, като Кипър (1959 г.) и Гърция (1975 г.) въвеждането на тази мярка е свързано с големи промени в политическата система на страната (падане на военната хунта от власт през 1974 г. в Гърция). Същевременно в повечето от тези държави санкции за нарушаване на това законово изискване няма, или ако има, те не се прилагат. Всъщност понастоящем може да се говори, че само в 4 развити демокрации има исторически данни за систематично налагане на задължителното гласуване чрез административна принуда и това са: Австралия, Белгия, Люксембург и Кипър. На базата на прилагането на санкциите в тези 4 държави, може да се направят следните констатации:

Държава Описание на санкциите
Австралия В случай че няма основателна причина за неприсъствие – глобата е AUD 20. В случай че се стигне до съдебно производство, глобата може да бъде увеличена до AUD 50 плюс съдебните разходи. В някои случаи, ако глобата не бъде платена, нарушителите могат да бъдат осъдени на затвор за неуважение към съда.
Белгия Глобите за негласуване са до EUR50 за първо нарушение и EUR 125 за второ.
Люксембург Според изборното законодателство санкциите включват глоби и лишаване от свобода, но никога не са били прилагани
Кипър Санкциите представляват глоба в размер до EUR 200 и/или лишаване от свобода до шест месеца в случай на негласуване или регистрация. Имало е много малко наказателни преследвания и нито едно след парламентарните избори през 2001 г.

По отношение на Гърция, там няма специфични санкции за налагане на задължително гласуване, като съответните текстове, касаещи санкциите, отпадат от Конституцията при нейната ревизия през 2001 г. Така в крайна сметка единствената държава от развитите демокрации, която въвежда задължително гласуване с цел увеличаване на избирателната активност е Австралия, като през 1911 г. приема задължителна регистрация, а задължителното гласуване е въведено през 1924 г.

В Европа, освен в посочените държави, задължително гласувани е имало и в Австрия, Италия, Холандия и Швейцария, но съответните закони са отменени през втората половина на 20 век, като основната причина за това е непопулярността на мярката сред населението, както и невъзможността на администрацията да упражнява нейното ефективно налагане. От друга страна, там където задължителното гласуване остава, то остава по-скоро като традиция и вкоренен навик сред населението, отколкото като необходимост. В тази връзка Обединеният постоянен комитет по изборни въпроси на Австралия през 1997 г. излиза с препоръка задължителното гласуване да бъде отменено за федералните избори и за референдумите посочвайки, че „ако Австралия счита себе си за развита демокрация, задължителното гласуване трябва да бъде отменено“[3]. Същевременно в държавите, в които задължителното гласуване е отменено, не се наблюдава сериозен спад в избирателната активност, което означава, че в развитите демокрации има осъзната необходимост да се гласува и да се участва в политическия живот. Всъщност, ако трябва да се посочи къде задължителното гласуване е много популярно, това безспорно е Латинска Америка, където мнозинството от държавите са въвели задължително гласуване, общо 13.

Все пак и в западните държави дебатът за задължителното гласуване продължава да бъде в полезрението на общественото внимание, но това се отнася най-вече за страните, в които никога не е въвеждана такава мярка, като например Великобритания и САЩ. Причините за подобен дебат обаче са коренно различни от тези, които се обсъждат в България. Основният аргумент за въвеждането на задължително гласуване в тези държави е настояването, че всеки има моралното задължение да гласува, като по този начин проявява съпричастност с развитието на политическата система в държавата. От друга страна, аргументацията в полза на тази мярка се базира на разбирането, че никой не трябва да се възползва от облагите, които получава, бидейки част от обществото на съответната държава, без да даде своя принос в изграждането на това общество именно чрез участието си в избори. На второ място настояването за задължително гласуване се базира на притеснението, че всъщност тези, които не гласуват са основно бедните членове на обществото и целта от въвеждането на изискването е да не се допусне социално изключване на част от населението от обществените процеси и социалното развитие. Така например във Великобритания разликата в дела на негласуващите сред работниците, упражняващи физически труд и сред тези, които не се занимават с физически труд, нараства повече от двойно за периода 1997 г. – 2005 г. от 5% на 11%, т.е. има чувствително увеличение на дела на негласуващите работници. Същевременно за периода 1960 г. – 2005 г. разликата в дела на гласуващите между двадесет и петте процента най-богати и двадесет и петте процента най-бедни се увеличава от 7% на 13%. Картината в САЩ не е по-различна, като делът на гласоподавателите, завършили колеж е с 25% по-висок от средното ниво за страната, докато делът на тези без диплома от университет е 16% по-ниско от средното[4]. Всъщност образованието е вторият най-значим фактор, след възрастта, обясняващ изборната активност в западните общества.

Основната причина за по-ниския дял на гласоподавателите с ограничени финансови възможности трябва да се търси в сериозното неравенство в доходите, което е причина за нарастващо недовери в политическата система на съответната държава, което в крайна сметка се изразява в намалена политическа активност, която пък е продиктувана от разбирането, че избирателната активност и обществено-политическите усилия са безсмислени и не водят до някакво видимо подобрение в материалното положение на това разочаровано от системата малцинство. В тази връзка усилието да се накарат тези маргинализирани групи от населението да участват в изборния процес е опит за защита на системата от по-нататъшно ерозиране. Като решение в тази посока естествено започва да се обсъжда възможността за задължителност на вота. Аргументацията в подкрепа на тази мярка обаче, както вече беше посочено, се търси в сферата на моралните човешки категории. Доколко това е правилен подход и не се ли използва за замаскиране на истинските причини за ниската електорална активност, е въпрос на друг дебат.

Разликата обаче между дебата, който се води в някои западни общества и този в България е коренно различните цели, които се поставят за решаване. Докато на Запад се търси начин за активиране в политическите процеси на маргинализирани хора, изпадащи от системата във връзка със своя материален статус, в България поставената за решаване задача е да се накара по-образованото и грамотно население, със среден и по-висок статус да участва в изборния процес. Причината за това различие се корени във факта, че, от една страна, разпадът на политическата система е толкова ясно видим, че именно по-образованото население предпочита да не участва в легитимирането на фасадната демокрация, изградена в България. От друга страна, тоталният провал на управляващите елити и невъзможността да постигнат общоприета и адекватна икономическа доктрина за развитие на страната, принуждава тези елити да се добират до властта чрез покупка на гласовете на най-бедните и маргинализирани общности в държавата, като правят по този начин представителството (с цялата условност това понятие в случая) на тези общности във властта непропорционално по-голяма спрямо останалата част от населението. Докато в западните демокрации гласоподавателите с висше и еквивалентно образование надвишава 50% и дори 60%[5], то в България делът на гласоподавателите с висше образование е под 40%[6].

Така, налагането на задължително гласуване в България в същността си е опит за омаловажаване на избора на част от българското общество, която е значително по-активна от останалите граждани, чиито избор обаче не се харесва на част от политическото статукво. В случая избирателната система се използва в качеството й на боздуган, който трябва да се стовари върху политически опонент и неговия електорат. Т.е. в тази ситуация изобщо не може да се говори за някаква смислена обществена необходимост от промяната на избирателната система, а по-скоро налаганата промяна се използва като част от предизборната борба. По-важен е въпросът защо в България зависимостта между гласуващи и негласуващи с висше образование е обърната наопаки спрямо развитите демокрации?

Друг съществен негатив на задължителното гласуване е необходимостта гласоподавателите да изберат някой от предлаганите политически кандидати, в случай че те не харесват нито един от тях. Има разлика между това да се задължат избирателите, които не гласуват, да дадат своя глас при условие, че те знаят за кого, но нямат достатъчен мотив да отидат до урните и това избирателите да не гласуват, на базата на абсолютно съзнателно решение, поради невъзможност да изберат когото и да било от участващите политици и партии. Ако все пак се допусне вариант, че задължително гласуване бъде въведено, то тогава би следвало да се даде възможност на избирателите да гласуват чрез опцията „против всички“. По този начин те ще имат легитимна опция за избор. Друг е въпросът дали подобна изборна възможност няма да се превърне в най-предпочитаната опция в изборния ден, което допълнително да делегитимира политическата система в страната.

Трябва да се има предвид, че задължителното гласуване в своята същност представлява задължение на населението да се интересува от политика. Защото не е редно да се задължава някой да гласува при условие, че той просто не се интересува от политическия живот в страната. Трудно е да се приеме аргументът, че някой трябва да гласува, само защото е гражданин и има право да гласува. Няма такова задължение, което да е вменено в универсалното право на избор, което просто посочва, че хората имат еднакви права, изразяващи се в това да избират и да бъдат избирани. В този смисъл въздържането от участие в политиката и в изборния процес е също право, не по-малко ценно и важно от това да се гласува.

В желанието си да защитят тезата в подкрепа на задължителното гласуване, някои от страните заявяват, че в случая е важна регистрацията пред урните, а не самото упражняване на избор, който може да бъде осъществен с празна или невалидна бюлетина. С този тип аргументация на показ веднага излиза всъщност абсолютната необоснованост на тезата, че задължителните избори са в полза на обществото, защото проблемът на политическата система в България не е в броя на гласувалите, а в начина, по който тези гласували са упражнили вота си. Ако единственият резултат на задължителното гласуване е увеличеният брой на гласувалите без това да промени резултата от направените избори, какъв е смисълът от подобна мярка. Освен това фактът да се накара някой да загуби своето време на опашка пред изборната секция, само за да се подпише в избирателния списък е безсмислена и отегчителна причина, която на всичкото отгоре е обидна от гледна точка на налагането на идеята, че гласуването е едно важно гражданско задължение.

На следващо място в тази поредица от аргументи против задължителното гласуване е фактът, че политиците могат да приемат избирателната активност и съответно подадените гласове за една партия за даденост и да съсредоточат своите кампании не към приобщаване на нови и колебаещи се избиратели, а към очерняне на противника с цел разколебаване на неговия електорат и намаляване на неговия резултат. Това може да превърне предизборните кампании в брутален черен ПР, което още повече да допринесе за отвращение на избирателите от политическата система в страната.

Следващият въпрос касае санкциите при негласуване. Ако законодателят не въведе санкции против гласуване, ясно е, че в българските условия това законодателно решение ще претърпи фиаско и дори може да доведе до намаляване на избирателната активност, поради желание на част от електората да демонстрира несъгласие с така въведената мярка. От друга страна, ако се въведе каквато и да е финансова санкция, то ще възникнат проблеми не само с нейното налагане, но най-вече и с нелицеприятната възможност, че колкото и малки да са глобите за негласуване, те в крайна сметка могат да доведат до налагане на затвор на хора, които не са успели да ги платят. В тази връзка е показателен случаят с австралийката Мелиса Мейсън, която през 1999 г. е осъдена на затвор, затова че на федералните избори през 1993 г. и 1996 г. не е гласувала. Тя е считала, че не е имало за кой политик и политическа партия да гласува на посочените избори и затова е отказала да гласува, както и да плати наложената й глоба. В България при неплащането на данъци човек също може да попадне в затвора или в най-добрият случай да се лиши от част от имущество си. В тази връзка, когато се приемат санкции против тези, които отказват да гласуват на задължителни избори, законодателят (и тези, които подкрепят подобна идея) трябва да е наясно, че с това си решение може да превърне в престъпници граждани, които не могат да платят наложените им глоби и в този случай е важно да се запита дали подобна мярка е в унисон с демократичните разбирания и ценности.

И накрая следва да бъде поставен въпросът дали промяната на избирателната система и въвеждането на задължително гласуване е този инструмент, който ще подобри политическото представителство в страната и ще позволи на наистина качествени хора да заемат висшите етажи на властта в държавата. Отговорът на този въпрос е по-скоро отрицателен, защото проблемите на политическата система не са следствие на външни за страната или извън контрола на политическия елит фактори, а напротив, те са създадени и подхранвани от този елит. Проблемът с купуването на гласове основно идва от бруталната корумпираност на този елит, който работейки единствено за своето материално благополучие блокира провеждането на всякакви реформи, способни да застрашат установеното статукво, което в крайна сметка води до икономическо изоставане на страната и до неимоверно разрастване на материалното неравенство сред населението. Това състояние на икономиката прави гражданите податливи на всякакви нерегламентирани стимули, които в предизборните кампании се изразяват в купуване на гласове от политическите партии. Нещо повече, политическите партии умишлено провеждат политика на зависимост на определени маргинализирани групи от обществото от политическа протекция, какъвто например е случаят с ромското население и плащането на сметките му за ток от определени политическите партии, заинтересовани от неговата подкрепа или чрез прехвърляне на това задължение на общините и по този начин на останалите данъкоплатци. Подобна зависимост може да се открие и в здравеопазването, и в пенсионната система и т.н. Това е умишлено политическо поведение на мнозинството от политическите партии в страната. Как тогава може да се разчита, че промяната на изборната система ще доведе до коренна промяна в политическото представителство, когато проблемът всъщност е в самото политическо представителство.

За да проработи подобна изборна промяна е необходимо да има политическа сила, която много ясно да е разпозната от обществото, че ще има коренно различно политическо поведение и която да привлече гласовете на тези гласоподаватели, които не желаят да участват в изборния процес от принципни съображения. Въпросът е, че ако има такава разпознаваема политическа сила, то тогава задължителното гласуване би било излишно, защото информираният и принципен гласоподавател така или иначе би гласувал за тази сила. При тази хипотеза обаче възникват допълнителни два въпроси, свързани с рационалния избор на обществото и с неговата обективна информираност от националните медии. Т.е. в случая следва да се коментира доколко избирателите не са предварително захранени с определени, включително и на базата на социологически изследвания, митове относно политическия елит и, от друга страна, доколко националните медии притежават осъзнатата отговорност да информират, а не да манипулират избора на гласоподавателите. Много е трудно в условия на ярко изразен стремеж на почти всички основни медии не да информират, а да налагат определено мнение, да се води смислен дебат, който да доведе до взимане на рационално и информирано решение от населението. В тази връзка дебатът за задължителното гласуване, доколкото той ще бъде възможен в настоящата медийна, политическа и социална среда, ще бъде дебат не по същество, а на базата на политическите пристрастия на участниците в него. Липсата на отговорност на основните партии относно дългосрочните интереси на страната, загърбването или несъобразяването с демократичните ценности, установени в развитите демокрации, най-вероятно ще доведе до такъв резултат от евентуалния референдум по въпроса, ако изобщо все пак той се проведе, който да реши някакъв конюнктурен проблем, но който нито да доведе до подобряване на демократичните механизми в страната, нито до перманентно решаване на настоящите проблеми в политическата система на България. Защото за решаването на тези проблеми е необходимо наличието на национален консенсус, като основни движещи сили са именно основните политически играчи. При липсата на базово разбирателство между тези играчи и при това неистово противопоставяне между всякакви групи в обществото, какъвто и да е резултатът от този референдум, решението на тази политическа криза ще бъде почти невъзможно, защото политическите партии нямат за цел нейното решение, а получаване на тактическо превъзходство срещу своя политически опонент, без значение на използваните средства.

Ако няма политическа воля за спиране на купуването на гласове и ако практиките на икономическа зависимост на определени групи от населението не бъдат прекратени, то промяната на изборната система ще бъде само палеативна мярка, която много скоро най-вероятно ще се окаже също толкова неподходяща за решаването на насложените проблеми в държавата, както всички останали мерки, налагани досега относно промяната в изборното законодателство.

1]Австрия, Аржентина, Австралия, Белгия, Боливия, Бразилия, Чили, Конго, Коста Рика, Кипър, Доминиканската Република, Еквадор, Египет, Фиджи, Габон, Гърция, Гватемала, Хондурас, Ливан, Лихтенщайн, Люксембург, Мексико, Науру, Панама, Парагвай, Перу, Сингапур, Тайланд, Турция и Уругвай

[2]Compulsory voting around the world, Research report, June 2006, The Electoral Commission, UK

[3]Hill, Lisa, “Compulsory Voting in Australia: History, Public Acceptance and Justifiability”, ECPR paper, 2007

[4]Rose, Richard, ed.2000, “The International Encyclopedia of Elections”, CQ Press

[5] Следизборно проучване 2009 г., Евробарометър

[6] Електорални профили – Евроизбори 2014 г., BBSS Gallup Int. http://www.gallup-international.bg/bg/Публикации/78-2014/195-Electoral-Profiles-European-Elections-in-Bulgaria-2014

Comments

  1. От иванов

    Отговор

    • От Юлиан Войнов

      Отговор

  2. От Дорошенко

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *