4 510 Преглеждания

Ще се превърне ли България в поредната провалена държава?

От години в България е практика всеки ден да избухва някакъв скандал, който да концентрира цялото внимание на обществеността.  С течение на времето това оскандаляване на публичното пространство премина немислими за човешкото възприятие граници и се превърна в част от нашето ежедневие. Извращенията във всички области на живота в страната придобиха такива размери, че резултатите от подобен тип предизвикателства към човешката психика са отчуждения, омраза, бягство и невменяемост в медицинския смисъл на този термин.  Проявлението на тези резултати е повсеместна непоносимост към другия, взрив на престъпността, демографска криза и провал на здравната система. Българските деца масово отиват да учат в чужди учебни заведения.  Броят на младежите, които изобщо нямат намерение да кандидатстват в наш университет тази година е рекорден, което означава само едно: катастрофа за нашите университети. В западни университети отиват почти всички ученици от елитните училища. А това дава представа за бъдещите попълнения на пазара на труда в България и за очаквания темп на икономически растеж.

Много хора си задават въпроса на какво се дължи тази апокалиптична картина и се питат защо България се провали в усилията си да създаде по-добър живот за своите граждани. За много хора връзката между правилното функциониране на институциите, включително на съдебната система и условията за работа и живот остава непряка и неясна. Но всъщност начинът, по който работят институциите е в основата на нормалния живот на всеки един гражданин.

Проблемът на нашето ежедневие не е имагинерната държава, нито политическите партии сами по себе си, още по-малко пък демокрацията. Проблемът е начинът, по който българинът беше привикнал да възприема властта и институциите по време на комунистическото минало, когато човекът, заемащ висшия партиен пост в държавата беше източник на истината от последна инстанция. Целият държавен апарат и всички институции в държавата изпълняваха безпрекословно желанията и заповедите на този човек и неговия кръг, без значение дали това отговаря на законите на страната или не. При достатъчно проява на съвест, продиктувана от страх от обществено недоволство, понякога законите се променяха, за да удовлетворят изпълнението на вече предприетите действия.

Това, което виждаме днес е същото това разбиране, че властта може да бъде упражнявана еднолично, без значение какви са изискванията на закона и изискванията за институционална независимост. Упражняването на властта се възприема като еднолична, строго субординирана дейност, в която човекът, заемащ нейния връх дава своите разпореждания надолу по веригата, а подчинените длъжностни лица изпълняват безпрекословно тези разпореждания. Именно в този начин на упражняване на властта може да се открие лумпенизираното разбиране за „силната ръка“, която е необходима на България, за да въведе ред и правила. Проблемът е, че „силната ръка“, чието олицетворение в момента е Борисов, е пълен антипод на демокрацията. Силната ръка е другото име на авторитаризма, който се крепи не на спазването на законите и зачитането независимостта на институциите, а на точно обратното: на тяхното обезсмисляне, овладяване, подчиняване и разрушаване.

Върховенството на закона се основава не само на правото, но и на правосъдните институции. За да функционират тези институции е необходимо спазването на формални процедури. Правилното функциониране на върховенството на закона е колкото нормативен, толкова институционален и процедурен въпрос. Огромното мнозинство от хората се подчиняват на закона не толкова, защото разумно преценяват разходите и ползите от неговото спазване или се боят от наказание. Подчиняват се защото са убедени, че законът е фундаментално справедлив и са морално приучени да го съблюдават. Те са далеч по-малко склонни да съблюдават закона, ако са убедени, че е несправедлив.

Дори и закон, който се възприема за справедлив, се смята за несправедлив, ако се прилага неравнопоставено и ако богатите и властимащите го заобикалят. Това отново повдига въпросът за отговорността на институциите и процедурите и способността им да правораздават справедливо. Важна роля играе и едно нормативно измерение. Защото как може една институция да принуди богатите и властимащите, ако те самите не са убедени в някаква степен в необходимостта от самоконтрол или поне в необходимостта да принудят други като тях да спазват законите? Ако съдиите, прокурорите и полицаите могат да бъдат подкупени или сплашени, както се случва в България, какво значение има наличието на формална институция.

Разразяващите се ежедневни скандали и тяхното медийно отразяване е безсмислено занимание и служи единствено за отклоняване на вниманието от най-важния въпрос, който трябва да занимава гражданското общество, а именно: как се упражнява властта в страната? Разкриването на нарушения и злоупотреби, на кражби и престъпления не води до никакви резултати, които да променят средата в държавата. Единственият резултат са нови скандали за нарушения и злоупотреби. Защото самата държава функционира като мафиотски клан, членовете на който си организират взаимни интриги и скандали, за да овладеят нови позиции, нови активи и свеж обществен ресурс. А обществото е заливано ежедневно с поредната порция „разкрития“, които никога не биват проследявани и никога не става ясно какъв е крайният резултат. Защото от чисто икономическа гледна точка е напълно необяснимо как 99% от дейността на една фирма може да е свързана с печеленето на обществени поръчки. Това няма никаква пазарна логика. Напротив, във всички учебници по финанси такава зависимост на една фирма от един единствен клиент се счита за брутален риск. Ръководството на една такава фирма на запад просто щеше да бъде сменено на първото акционерно събрание.

В основата на всички скандали и разкрития обаче не стои престъпната далновидност на криминалния контингент в държавата, нито безпомощността на държавните институции. Всичко това е следствие от начина, по който се упражнява властта в България – от криминалната същност на тази власт. Упражняването на властта в името на общественото благополучие има като резултат прозрачност на взиманите управленски решения, изграждане и стабилизиране на институциите, гарантиране на пълна независимост на съдебната система от политическо вмешателство, облекчаване на бизнес средата чрез разумен регулаторен режим и предотвратяване на картелирането и монополизирането на икономически дейности, въвеждане на съвременни методи на взаимодействие с държавната администрация, включително електронно правителство и дигитализация на документооборота, справедлива изборна система, включително чрез дигитален достъп и т.н. и т.н. За съжаление това, което виждаме е точно обратното на посоченото, или ако нещо се случва в тази посока, то е половинчато и поради тази причина неработещо.

Крайно време е българските граждани да обърнат внимание кой и как управлява държавата. Защото няма абсолютно никакъв шанс условията за живот да се подобрят дори и минимално, ако държавната власт продължава да се упражнява по мафиотски тертип, на принципа на омертата и личната признателност. Ако българите не намерят сили да се противопоставят на този начин на управление, то враждебността, престъпността, демографският срив, необразоваността и здравният колапс ще се превърнат от преодолими проблеми в определящи и незаобиколими фактори за развитието на България през следващите десетилетия. Една древна държава с хилядолетна история, която ще остане да живее само в спомените на онези, които отдавна са я напуснали и в учебниците по история. Както и в докладите на международните институции, сочещи я като пример на провалена държава!

Loading Facebook Comments ...

Comments

  1. Отговор

    • От Мавър

      Отговор

  2. От Мавър

    Отговор

  3. От Valpet

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *