Еврото не е въпрос на избор, то е сърцевината на ЕС
Понастоящем еврото е официалната валута на 19 държави-членки на Европейския съюз, но също така и на Косово и Черна гора, които са го въвели едностранно и доброволно като своя валута, както и на редица други малки държави в Европа и задокеански европейски територии. Въвеждането на еврото имаше дълбоко влияние върху световната икономика и беше преломен момент в историята на континента.
Икономическият и паричен съюз (ИПС) е дългосрочна амбиция на създателите на Европейския съюз и датира още от края на 60-те години. ИПС включва координиране на икономическата и фискалната политика, обща парична политика и обща валута, еврото. Единната валута предлага много предимства: улеснява фирмите да извършват трансгранична търговия, икономиката става по-стабилна, а потребителите имат повече избор и възможности.
Предпоставки за създаване на еврозоната
В началото на 70-те години европейските лидери обсъждат създаването на единната валута. През 1978 г. стартира Европейската валутна система. Планът за въвеждане на еврото става официален с подписването на Договора от Маастрихт през 1992 г., който се счита за основополагащ на съвременния Европейски съюз и който проправя пътя на единна европейска валута. Маастрихтският договор поставя основите на икономическия и паричен съюз. Или, както е формулирано в договора, той насърчава „укрепването на икономическото и социалното сближаване чрез създаването на икономически и паричен съюз, който безусловно включва единна валута“.
В едно свое изказване френският икономист и втори председател на ЕЦБ Жан Клод Трише заявява, че „създаването на обща валута е многонационално и мултиконсенсусно решение (да не се бърка с решение, постигнато с абсолютен консенсус) […] израз на сближаването по отношение на въпроси с огромна политически чувствителност“. Основни поддръжници на този договор и на въвеждането на единната валута са германският канцлер Хелмут Кол и френският президент Франсоа Митеран, които пишат до лидерите на останалите 10 държави членки към онзи момент, че е време „да се трансформират отношенията като цяло в държавите членки на Европейски съюз“. Тази трансформация включва разширяване на компетенциите на Европейските общности в области като околна среда, промишленост и политика на сближаване. Това също означава предоставяне пълномощия на Европейския парламент да приема законови актове съвместно със Съвета на Европейския съюз по определена процедура. Но това, за което договорът от Маастрихт ще бъде най-запомнен е може би създаването на еврото. Името на новата валута е разкрито през 1995 г. На 31 декември 1998 г. 11 държави фиксират валутните си курсове, както една спрямо друга , така и към еврото. В полунощ техните валути официално престанаха да съществуват и се създаде еврозоната. През следващите три години техните официални валути остават законно платежно средство, но електронните преводи и други нефизични парични транзакции започват да използват евро. Гърция се присъедини към Еврозоната между това първоначално въвеждане и дебюта на валутата във физическа ѝ форма в началото на 2002 г. По-късно към валутния съюз се присъединяват последователно Словения, Кипър и Малта, Словакия, Естония, Латвия и Литва и в момента еврозоната се състои от 19 държави.
Ясно е, че създаването на еврото не е някакъв допълнителен и спомагателен акт във връзка с формирането на Европейския съюз. Създаването на еврото е сърцето на Европейския съюз и единният пазар с неговите четири свободи: свободно движение на стоки, услуги, хора и капитали. Понастоящем еврото е втората най-търгувана валута в света. За повече от 300 милиона души, които живеят в еврозоната, това означава:
· повече избор и стабилни цени
· по-голяма сигурност и възможности за бизнеса
· подобрена стабилност и растеж
· по-тясно интегрирани финансови пазари
От тази гледна точка приемането на еврото не е въпрос на избор, а задължително условие за присъединяване към ЕС. Ето защо клаузата за приемане на еврото като платежна единица във всички страни-членки е задължителна, с изключение на Дания, която заедно с Великобритания си извоюва подобна привилегия със Споразумението от Единбург през 1992 г. Нито една друга държава-членка на ЕС няма такава привилегия и е задължена да се присъедини към еврозоната.
Предизвикателствата пред влизането в ERM II
През последните дни и седмици в България се разгоря дебат дали страната трябва да влезе във валутно-курсовия механизъм ERM II (т.нар. чакалня на еврозоната). Този дебат прие невероятни размери след нескопосания начин, по който правителство, парламент и БНБ се опитаха да променят законодателството, за да отговаря на изискванията на ЕЦБ по отношение на страните-кандидатки. Отприщеният публичен дебат взриви страховете на хората за бъдещето и започна масово обръщане на левове в евро, въпреки че тази промяна е напълно техническа и въпреки че многократно беше посочено, както от комисаря Валдис Домбровскис, така и от самата ЕЦБ, че България ще влезе в ERM II с настоящия си фиксиран курс. Изключително трудно е да бъде обяснено на обикновения човек защо подобно действие е не само безсмислено, но и вредно за него, защото дори хората да обърнат всичките си левове в евро, валутните резерви на БНБ няма да бъдат изчерпани, както това би се случило с една централна банка, която не оперира в режим на валутен борд. Рано или късно обменените в евро левове ще се наложи да се обръщат отново в местна валута, освен ако те не са притежание на хора с големи спестявания или които получават доходите си в евро За съжаление курсът, по който банките и обменни бюра ще започнат да купуват обратно евро ще бъде доста по-нисък от този, на който са ги продавали. И точно в този момент доста хора най-вероятно ще разберат, че всъщност единствените, които са загубили от превалутирането са именно те.
Основните критики на противниците на влизането на България в ERM II и еврозоната са няколко: като се започне от това, че българският лев ще се обезцени, премине се през сериозното увеличение на цените и се свърши със загубата на суверенитет при приемане на еврото. На тези и на подобни критики вече беше отговорено многократно от много експерти, като беше посочено, че това са абсолютно неоснователни и умишлено раздухани страхове. Безсмислено е тези страхове да бъдат коментирани повече, но е интересно да се посочи доколко валутният борд предпазва българската икономика от шоковете, на които е подложена еврозоната и на второ място реалните макроикономически проблеми, които има еврозоната и които би следвало да се вземат под внимание при приемането на еврото.
Не членството в еврозоната, а самият валутен борд е отказ от суверенитет
В момента половината от българското население, според проучване на агенция „Тренд“ от края на 2019 г. е против влизането в еврозоната, защото приемането на еврото щяло да доведе до по-високи цени и съответно до обедняване на българите. Друга част от обществото е притеснена от отнемането на суверенитет и възможност България сама да управлява паричната си политика. Според някои изявени представители на тази група „отказът от национална валута по същество е отказ от суверенитет. Отказ от свобода. И избор на безотговорност.“ Разбира се, подобни твърдения имат много малко общо с действителността, но са много популярни сред някои евроскептични среди.
Валутният борд сам по себе си вече представлява отказ от суверенитет. С привързването на местната валута към чужда при фиксиран валутен курс и задължението, което поема централната банка да поддържа минимум 100% валутни резерви, обезпечаващи циркулиращата в страната местна валута де факто държавата се отказва от провеждането на собствена парична политика. Ако има нещо свързано със суверенитет по отношение на парите в една държава, то това е именно провеждането на собствена парична политика. По този показател България се е отказала от своя паричен суверенитет още от момента на приемане на паричния съвет и въпросът е защо българинът не успя да разбере това за 23 години, откогато валутният борд съществува у нас.
Българската икономика де факто оперира с евро. Курсът на лева към еврото е 1.95583, т.е. 1 евро =1.95583 лева. Поради валутния борд това отношение е фиксирано и е валидно във всеки един момент. Когато БНБ определя всеки ден курса на лева към основните световни валути (щатски долар, швейцарски франк, британски паунд, японска йена и т.н.) – т.нар. фиксинг, тя взима курса на еврото към тези валути, умножава го по 1.95583 и получава курса на лева за деня. Еврото е плаваща валута, която се търгува на световни валутни борси и чийто курс се определя от търсенето и предлагането. Левът е просто клонинг на еврото. Каквото се случва с еврото, това се случва и с лева. Ако еврото поевтинява на световните борси, то поевтинява и левът. Ако някаква криза разтърси еврото и еврозоната, същата криза, със същия магнитут разтърсва и лева. Левът е огледален образ на еврото и е подложено на абсолютно същите глобални процеси, на които е подложено и еврото. От тази гледна точка е абсолютно неразбираемо как може някой да твърди, че валутният борд предпазва българската икономика от евентуална криза в еврозоната и осигурява автономност на българската парична политика. Това е пълен нонсенс, който няма рационално обяснение, но който играе добра роля в полза на всякакви манипулатори, недоброжелатели или просто невежи хора.
Нещо повече, паричната политика на България е толкова силно обвързана с паричната политика в еврозоната, че тя е зависима не само от колебанията на еврото на международните пазари, но и от лихвената политика на ЕЦБ. В момента лихвата, която БНБ плаща за свръхрезервите на търговски банки при нея е отрицателна и е дори по-силно отрицателна от лихвения процент, който ЕЦБ плаща по т. нар. депозитно улеснение на банките от еврозоната, което представлява лихвите върху техните парични средства при ЕЦБ. Защо това е така? Защо БНБ не направи лихвата 0% или положителна величина? Нали тя има автономното право да определя своите лихви по сметките си при нея? Каква е причината БНБ да се откаже от това свое автономно право напълно доброволно и да направи своята депозитна лихва, която плаща за парите на търговските банки при нея дори по-силно отрицателна от депозитната лихва на ЕЦБ?
Причината е прозаична и тя е, че поради фиксирания курс на лева към еврото за европейските банки няма никакъв риск да прехвърлят всичките си ликвидни средства на сметка в БНБ и да си спестят отрицателните лихви, които ЕЦБ плаща. Т.е. те биха реализирали доходност, или поне биха намалили разходите си, ако си прехвърлят парите в БНБ. Това е възможно именно заради фиксирания курс. Ако курсът не беше фиксиран и той се движеше свободно спрямо еврото, подобен подход нямаше да бъде възможен. Европейските банки нямаше да бъдат сигурни дали обръщайки своите евро в лева в момента на обратната операция те няма да загубят от курсови разлики, които да неутрализират евентуалната печалба от лихва. Ако курсът на лева беше плаващ, както това е в страни като Полша, Чехия и Унгария, то БНБ можеше да си позволи да има положителни лихви по своите операции и така да предпази българските банки. Но поради валутния борд БНБ няма такива правомощия и тя копира политиката на ЕЦБ, защото иначе би създала много по-големи проблеми пред българската икономика.
Валутният борд е процикличен инструмент на парично управление. Това означава, че в ситуация на подем, когато свободните капитали влизат в страната, те увеличават изкуствено наличните в икономиката пари и създават инфлационен натиск, който води до реално обезценяване на лева и реална загуба на състоянието на българите, въпреки че този процес може да бъде неутрализиран с повишение на заплатите и доходността на активите над инфлацията. Подобно развитие ние видяхме преди финансовата криза от 2008 – 2009 г., когато инфлацията беше рекордна и България се беше превърнала в страната с най-висок растеж на цените на имотите в света.
Обратно, в ситуация на икономически спад, чуждестранните капитали напускат страната. Това води до понижаване на паричното предлагане, до дефлационни процеси, до намаляване на икономическата активност и в крайна сметка до икономически спад. Тези процеси са изкуствено привнесени отвън и БНБ не може да противодейства на тях със собствена парична политика. Ето защо България е загубила своя суверенитет по отношение на лева още с въвеждането на валутния борд.
Валутният борд е временна конструкция. Тя изигра добра роля през годините, защото благодарение на нея беше овладяна икономическата криза от 1996-1997 г., която пък беше предизвикана от безконтролното печатане на пари от страна на БНБ и финансирането на бюджетните дефицити на държавата и рефинансиране на лошите кредити на българските банки по онова време. Валутният борд е котвата, която поддържа макроикономическата стабилност на страната и ограничава фискалните грешки на правителството. Но тази конструкция не е проектирана да бъде вечна. Тя има своите дефицити, някои от които бяха посочени по-горе и още по време на своето създаване беше конструирана така, че да спомогне България да стане по-лесно част от еврозоната. Не случайно за валутна котва беше избрана германската марка, а не щатският долар, към който експерти призоваваха българската валута да бъде фиксирана. Левът беше фиксиран към марката по две основни причини. На първо място вече се знаеше, че тя ще бъде гръбнакът на новата европейска валута, които ще позволи на България като бъдещ член на ЕС да премине по-лесно към евро. И второ, поради факта, че основните търговски партньори на България са страните от бъдещата еврозона. Фиксирането на лева към марката и по-късно към еврото премахна валутния риск в двустранната търговия и направи по-лесно привличането на чуждестранни инвестиции от Европа. Ако нещо отличаваше страните от Вишеградската четворка от България към онзи момент, това беше колосалният размер на инвестиции от Западна Европа, които тези държави привлякоха, докато България са луташе по своя път към свободна пазарна икономика.
Влизането в еврозоната е равносилно на възстановяване на суверенитета
Ясно се вижда, че валутният борд пренася в България едно към едно процесите в паричната и икономическата система на еврозоната. От тази гледна точка той не изпълнява някаква роля на защита от европейските или световните икономически процеси и глобалните шокове и сътресения се пренасят директно върху българската икономика. Ако се абстрахираме от факта, че България е длъжна да приеме еврото съгласно подписания от нея договор за членство в ЕС, то защитата на националите интереси и получаване обратно на своя суверенитет може да стане по два единствени начина:
- Отказ от валутния борд и връщане на плаващия курс на българския лев срещу еврото и всички основни световни валути
- Влизане в ERM II и от там в еврозоната, което ще позволи на страната да се освободи от ограниченията на борда и да разчита на огромната парична мощ на ЕЦБ в подкрепа на своята крехка икономика
С първата опция България ще се сблъска със следните няколко последствия:
- Натиск за обезценяване на българския лев, какъвто впрочем се случи в близките дни само при споменаване на възможността за отпадане на борда. Интересен е фактът, че българинът масово започна да обръща своите левове в евро, именно валутата, която той не иска да приеме. Възниква естественият въпрос, ако населението се страхува от приемането на еврото, защо избира да застрахова своите спестявания точно в тази валута. Отговорът е ясен: защото фиксирания курс дава възможност на българина да превалутира своите спестявания в една по-сигурна валута без почти никакви транзакционни разходи. И той прави това с ясното съзнание, че ако му се наложи да обърне своите спестявания отново в левове, това ще стане по приблизително същия курс. Това е напълно прагматично поведение. Съвсем по различен начин биха се развили нещата, ако левът беше свободно плаваща валута. Тогава подобна валутна паника би довело до поевтиняване на лева, а това би засилило допълнително паниката, би изчерпало валутните резерви на БНБ и в крайна сметка би предизвикало инфлационна спирала и би обезценило доходите на всички. Този вид „суверенна“ политика България имаше в годините преди въвеждането на валутния борд, когато преживя две икономически кризи.
- Отдалечаване от възможността за влизане в еврозоната. Премахването на валутния борд ще предизвика много силна промяна на курса на лева, поне в краткосрочен и средносрочен план. Промяна на този курс, най-вероятно в посока на обезценка би повишило инфлацията, може да предизвика увеличение на лошите кредити в българските банки, би влошило техните капиталови и ликвидни показатели и би се отразило негативно на тяхната възможност да отпускат нови кредити. Всичко това би затормозило икономическата активност в страната и би влошило инвестиционните перспективи пред България. Трябва да се подчертае, че една от основните причини България да бъде избрана за инвестиционна цел на някои международни инвеститори, на първо място е фиксираният курс на лева към еврото и стабилната макроикономическа среда. България не е нито голям потребителски пазар, нито има сериозен незает потенциал на работна ръка, нито е известна със своята стабилна правова и съдебна система, нито е пример за ниска корупция в ЕС, нито има някакви други геостратегически предимства. Т.е. основната причина за привличане на чужди инвеститори е фактът, че тя е член на ЕС и че има фиксиран курс на лева. Първият фактор е важен от гледна точка на това, че инвеститорът може да разчита на правна защита от европейските институции в случай на нужда, което нямаше да е така, ако България не беше член на ЕС. А вторият фактор е важен от гледна точка на ниските транзакционни разходи.
- Невъзможност за изпълнение на маастрихтските критерии. Трябва да се има предвид, че България изпълняваше до скоро маастрихстките критерии за влизане в еврозоната, защото инфлацията в страната беше ниска (останалите критерии като бюджетен дефицит, държавен дълг и дългосрочни лихви се контролират в голяма степен от правителството и могат да бъдат изпълнени при наличие на политическа воля, а и България от въвеждането на валутния борд, с малки изключения, винаги се е характеризирала с висока макроикономическа стабилност). Ниската инфлация е световен феномен и е свързана с промяната на икономическа парадигма, върху която е базирано световното икономическо развитие до скоро. В момента основни фактори на икономическото развитие са глобализацията, дигитализацията и споделената икономика, които променят и икономическите закони, по които до скоро се ръководеше паричната политика на централните банки. Понастоящем обаче инфлацията тръгна нагоре, поради ограничението на пазарни механизми в страната и е възможно повишението на ценовото равнище да се превърне в спирачка за влизането на държавата в еврозоната. При освобождаването на валутния курс, освен очакваното сериозно отклонение от границите на един сравнително ограничен коридор на изменение (+/- 15%), неговото движение ще бъде още един допълнителен фактор за увеличение на инфлационните процеси в страната, което може да обрече България на невъзможност изобщо да влезе в еврозоната.
На базата на горното единствената друга опция по отношение освобождаване от ограниченията на валутния борд и възвръщане на суверенитета върху паричната политика на страната остава влизането в еврозоната. Трябва ясно да се заяви, че поради демографските промени в България, които ще продължават да се задълбочават в бъдеще, както и поради повишаването на разходите за труд и в най-добрия случай стагнираща производителност на труда, запазването на валутния борд ще затормозява външната конкурентоспособност на държавата. Ако приемем, че премахването на борда и оставане извън еврозоната не е опцията, както това вече беше аргументирано, то единствената опция за страната е неговото премахване след приемане на еврото и участие в паричната политика на ЕЦБ, която така или иначе вече има директно влияние върху паричните агрегати в България.
Разбира се, ползите от приемането на еврото са много повече, включително възможността България да влезе в Банковия съюз, който да даде възможност на ЕЦБ да упражнява регулаторен контрол върху най-големите банки в страната, намалявайки по този начин неефективността на българския регулатор, предвид наличните политически зависимости и регулаторна неефективност (довели до фалита на КТБ), да ползва ресурсите за преструктуриране и рефинансиране на Фонда за преструктуриране на банки, както и да бъде част от все още бъдещия Фонд за гарантиране на влоговете. Отделно са инструментите, които ЕЦБ има на разположение за вливане на ликвидност в търговските банки, каквато възможно БНБ няма поради наличието на борд и много други. Повишаването на кредитния рейтинг, намаляване на кредитните лихвите, понижение на транзакционните разходи са само малка част от допълнителните ползи, които българските фирми и граждани ще имат при приемане на еврото.
Проблеми за решаване пред еврозоната
Все пак, когато говорим за ползи, трябва да поставим на обсъждане и възможните предизвикателства от влизането на една държава в еврозоната. Много анализатори и публични личности изтъкват множество недостатъци на еврозоната, като предвещават, че тя едва ли не е обречена на разпад, изтъквайки множество и най-различни аргументи. Принципно всяка една система има вградени в себе си противоречия, които в един момент могат да предизвикат нейния колапс. Държавното устройство не е универсално стабилно състояние и множество държави са се разпадали на съставни части и на по-малки образования. Демократичното устройство също не е универсално и има достатъчно случаи не регресия на демократичните процеси в една държава. Икономическата система на капитализма също има своите недостатъци, но за момента това е единствената система, която е устояла на предизвикателствата на времето и самият факт, че разпадът на социалистическите държави се състоя чрез преход към капитализъм и пазарна икономика е достатъчно доказателство за устойчивостта на тази икономическа система. От тази гледна точка еврозоната е едно доброволно образование на капиталистически държави, които искат да търгуват помежду си с минимални разходи и загуби на време и бюрократични процедури и докато такова желание е налично и докато тези държави водят политика на все по-голямо сближаване между своите икономики, то неразбираемо е защо тази конструкция трябва да се разпадне. В края на краищата всяка една национална държава е изпитвала през годините предизвикателства от всякакъв характер, но в общия случай това не е предизвиквало нейния разпад и в момента е неприемливо да се мисли, че държавите, формиращи еврозоната могат да се разпаднат поради някакви сериозни трудност и предизвикателства, през които те преминават. Ако това е така и ако гражданите на тези държави избират политически представители, които да продължават процесите на икономическо, а и на политическо сближаване, защо водеща презумпция трябва да бъде, че предизвикателствата пред еврозоната ще доведат до нейния разпад. Към настоящия момент няма убедителни доказателства, че това е опция със сериозни шансове да бъде осъществена и подобни допускания имат единствено и само спекулативен характер. Напротив, има доказателства и факти, че дори политически образования, чиито поддръжници желаят напускането на техните държави на еврозоната напоследък изключиха подобни послания от партийните си платформи поради осъзнаването, че подобен политически ход би представлявал политическо самоубийство за тези партии. Подобен пример е Националният фронт на Франция, ръководен от Мари Льо Пен, която осъзна, че крайната й теза за изваждане на Франция от еврозоната всъщност подкопава нейните шансове да превърне партията в основна политическа сила.
Стъпвайки на теоретичните изследвания, има критерии, на които едно формирование с единна валута трябва да отговаря и това са критериите на оптималната валутна зона. Оптимална валутна зона (OCA – optimal currency area) е географската зона, в която използването на единна валута би създало най-голяма икономическа изгода. Въпреки че традиционно всяка страна поддържа собствена отделна национална валута, Робърт Мъндел през 60-те години на миналия век създава теория, според която такава зона може да не е най-ефективната икономическа система. По-специално, страните, които споделят силни икономически връзки, могат да се възползват от обща валута, която позволява по-тясно интегриране на капиталовите пазари и улеснява търговията. Все пак общата валута води до определени ограничения всяка държава поотделно да стабилизира икономиката си чрез фискални и парични мерки.
Според Мъндел има четири критерия за оптимална валутна зона:
- Висока мобилност на работната сила в цялата територия на зоната, което включва липса на административни бариери за пътуване, ниски културни различия, включително езикови бариери и липса на институционални бариери, като например ползване на пенсионни и здравни права, както и предоставяне на държавни помощи
- Капиталова мобилност и ценова гъвкавост, включително на заплащането. Това изискване е необходимо да гарантира, че основна движеща сила в сферата на инвестициите и работната ръка ще бъдат пазарни фактори, което най-добре абсорбират пазарните шокове върху различните точки на зоната.
- Валутен механизъм, чрез който да се споделя риска на паричните пазари и фискален механизъм, който да дава възможност за финансово подпомагане на по-слабо развити региони или такива, изпитващи икономически затруднения от страни с фискални излишъци. Този тип подпомагане може да се окаже политически непопулярно и да породи съпротива.
- Подобни бизнес цикли. Това е може би най-важният критерий от всички, защото липсата на синхронност при икономическите възходи и спадове поражда изключително напрежение по отношение на единната парична политика на зоната, която в стремежа си да противодейства на кризисните процеси в една част от зоната може да създаде процикличен натиск в друга.
Това са основните първоначални критерии за оптимална валутна зона, дефинирани в теорията на Мъндел. Тези критерии са доразвивани и допълвани в последствие, но основата остава непроменена. Ако погледнем внимателно посочените критерии, ще видим, че на институционално и политическо равнище първите три критерия са или изпълнени или са в процес на напреднало изпълнение. Не случайно основните свободи, прокламирани от договорите на ЕС и неговите институции са свободно движение на стоки, услуги, хора и капитали, на която база е изграден единния пазар. Разбира се, все още съществува съпротива срещу общ фискален механизъм за разпределение на излишъците в една част от страните-членки към друга част с фискални дефицити, но натискът за решаване на този проблем е силен и в определен момент в не толкова далечното бъдеще ще се намери решение на този въпрос.
Това, което за момента остава сериозно предизвикателство пред еврозоната е наличието на не толкова силна синхронност в бизнесциклите на отделните държави-членки на еврозоната. За годините от своето създаване еврозоната претърпя сериозни предизвикателства и промени. Все пак трябва да се отбележи, че преди финансовата криза от 2008-2009 г., както и в годините след 2012 г. бизнесциклите на страните отбелязаха много ясно изразена тенденция към синхронизиране. При силни външни шокове обаче различията излизат наяве и водят до икономическа нестабилност в еврозоната. През последните няколко години и особено през 2016-2018 г. беше период на силен и стабилен икономически растеж. През 2019 г. старите проблеми обаче започнаха да се завръщат, най-вече свързани със структурната поляризация, слабото сближаване и липсата на близка синхронизация на бизнес цикъла. Тези проблеми обаче са предизвикателство на отделните държави, защото реформите, провеждани от тях в различните области на икономиката, както и на централно ниво могат да доведат до тяхното решение. Въпросът е, че политическият риск от провеждането на смели реформи е висок и не навсякъде има достатъчно политическа воля за тяхното реализиране.
Това, което трябва да бъде отбелязано за страни извън еврозоната като България е, че като цяло страните от ЕС продължават да се движат по различни траектории на развитие, които противоречат на политическата цел за осигуряване на конвергенция и стабилност в съюза.
Макроикономическото развитие на отделните държави на ЕС, (измервано по общи показатели като растеж на БВП, безработица и баланс по текущата сметка) не отговори по еднакъв начин на увеличената икономическа отвореност, предопределяща задълбочената европейска интеграция. Множество анализи идентифицират четири различни траектории на развитие на ЕС, които позволяват аналитично разделяне на държавите в ЕС на основни страни (като Германия или Австрия), периферни страни (като Италия или Гърция), догонващи страни (главно в Източна Европа) и финансови центрове (Люксембург, Ирландия.
Макроикономическата дивергенция в Европа се подхранва от съществуващите различия в технологичните възможности. Те следват модел, зависим от историческото развитие, при който миналият успех води до по-нататъшен успех и фундаментални промени могат да бъдат постигнати само със сериозни политики за преодоляване на различията. Технологичните възможности са от първостепенно значение за оценка на бъдещите траектории на развитие в рамките на дадени политически и институционални ограничения.
Някои от източноевропейските догонващи страни са успели да подобрят технологичните си възможности (например Чехия, Унгария, Словакия, Полша), но други не са. Общото между страните, които са спечелили по отношение на технологичните възможности е географската им близост до Германия и последователното им интегриране във веригите за доставки на производственото ядро на Европа. Този констатация показва, че процесът на икономическо наваксване на източноевропейските страни не е непременно обвързан с технологичен процес на наваксване, както е видно от незадоволителните постиженията на двете периферни държави – България и Литва.
Много е вероятно различията в траекториите на развитие, които се наблюдават в ЕС да представляват „заключващ ефект“ в икономическото развитие. Тази ситуация може да бъде отключена само от мащабни политически действия, тъй като съгласно настоящите данни изглежда няма вероятност да се появи „естествен процес на сближаване“. Класифицирането на страните също се оказва полезна при систематичната оценка за това какво трябва да се направи за насърчаване на конвергенцията и за противодействие на икономическата дезинтеграция в Европа. На фона на дългосрочното значение на технологичните възможности за икономическото развитие, ядрото на такъв план на политиката трябва да включва целенасочени (вертикални) индустриални политики.
Основни изводи
На базата на всичко казано дотук, могат да бъдат направени следните изводи:
- Влизането в еврозоната не е въпрос на избор и България рано или късно трябва да се присъедини към нея. Еврото е сърцевината на ЕС и отказът от неговото приемане е равносилно на доброволен отказ от членство в ЕС
- Отказът или опитите за отлагане влизането на страната в еврозоната само би спомогнало за превръщането на България в слаборазвита, периферна държава, далеч от интеграционните процеси на ЕС, със слаборазвита икономика и задълбочаващи се демографски проблеми, поради високата отрицателна нетна миграция
- Въвеждането на валутния борд представлява само по себе си отказ от самостоятелна парична политика и колкото по-дълго тази изкуствена конструкция ограничава икономическото развитие на страната, толкова по-бавно България ще се приобщи към развитите европейски държави. Не случайно всички държави с валутен борд, които съществуваха в рамките на ЕС побързаха да се кандидатират за еврозоната и вече отдавна са нейни членове.
- Предимствата от членството в еврозоната са многократно повече от негативите, като това е валидно особено за страни във валутен борд, които консумират изцяло недостатъците на фиксирания курс към еврото, но нямат достъп до ресурсите на еврозоната, както и не могат да влияят с гласа си върху паричната политика на ЕЦБ, от която те така или иначе се влияят.
- Еврозоната е решила сериозна част от първоначалните предизвикателства и проблеми, които съпътстваха нейното изграждане, въпреки че остават още някои такива, за които обаче има политическа воля на институционално равнище, но съществува и съпротива на национално ниво, където трябва да се проведат основна част от реформите, свързани с по-голяма синхронизация на бизнесциклите на държавите-членки.