Защо в България разходите за изследвания и иновации продължават да бъдат изключително ниски?

Една от основните причини разходите за изследвания и иновации в България да продължават да бъдат на равнище 0,6% при общоевропейска цел 3% от БВП може да се търси в начина, по който протече преходът в България. В миналото социалистическата държава влагаше немалко средства в развитието на науката, като за целта бяха създадени редица научни институти. В началото на прехода тези средства секнаха, тъй като държава реално беше фалирала, а частният бизнес се насочи към развитие най-вече на търговията и услугите. До приватизацията през 1997 г. държавните промишлени предприятия продължиха просто да се държат над  повърхността със сериозната подкрепа от държавния бюджет. В тази среда основните разходи бяха насочвани за заплати и материали и в по-малка степен или въобще към инвестиции в оборудване и ноу-хау. Всъщност това беше и една от основните причини за кризата през 1996 г., когато правителството на Жан Виденов беше готово да ликвидира 70 от най-големите държавни предприятия с цел прекратяване държавните субсидии към тях. Бюджетният дефицит през 1996 г. беше достигнал 12% – толкова, колкото беше този на Гърция през 2010, когато се наложи тя да се обърне към международните институции, за да не фалира. Ясно беше, че подобна зависимост на държавната все още икономика от държавния бюджет не можеше да продължава повече.

След приватизацията основната цел на по-голяма част от новите собственици не беше последователното и систематично възстановяване и развитие на приватизираните предприятия, а максимално използване на новопридобитите активи за извличане на печалба и постигане на краткосрочни резултати. Не случайно една от усилено развиваните дейности в първите 10-15 години от прехода беше производството на т. нар. ишлеме.

Именно целите, с които новите собственици придобиха приватизираните предприятия не способстваше за сериозни инвестиции в НИРД. Във висшите ешелони на мениджмънта на българските предприятия застанаха хора, от една страна напълно неподготвени и некомпетентни, а от друга – свързани с корумпираната политическа и икономическа върхушка и най-вече с бившата държавна сигурност, чиято основна цел не беше изграждането на работеща икономика, а получаване на максимални дивиденти от притежаваната собственост. Зависимостта на бизнес средата от държавата, както и от олигархични представители на българския бизнес не дава възможност за развитие на иновативна икономика, в която от значение да е конкуренцията на собствени иновативни продукти, а не на вносни стоки. Де факто, по данни на Световната банка[1], броят на заетите във високотехнологичните сектори на промишлеността в България намалява от 0.57% през 2000 г. до 0.45% през 2005 г. като дял от всички заети.

Високата енергоемкост на българския бизнес и неговата ниска продуктивност, наследени от социалистическата икономика, е също предпоставка за липсата на иновативни разработки и предполага по-скоро стремеж за конкуренция чрез избягване на данъци, чрез влагане на некачествени материали или чрез ниско качество на произвежданите продукти.

В тази изключително недружелюбна бизнес среда държавата надали би могла да промени сериозно статуквото в изследователската област чрез детайлни стратегически разработки. Ето защо, въпреки всички опити, тези усилия  не дават плодове на този етап.

Единствената сфера, в която България има сравнително висока конкурентоспособност и то без намесата на държавата, се оказва производството на софтуерни продукти. Причината за това е, че в тази сфера се изисква сериозен умствен капацитет, а именно това е дефицитът, който основните приватизатори и новопоявили се висши мениджъри в България не притежават. Това даде възможност този пазарен сегмент да остане сравнително незает, което позволи да се разрази истинска конкуренция в страната. Именно в тази сфера са сериозните предимства на България в световен мащаб и именно там заетите получават най-високи възнаграждения.

С няколко думи може да се обобщи, че начинът по който премина преходът в България предопределя бъдещото развитие на страната. И тъй като развитието на науката не можа да стане приоритет нито на държавата, нито на бизнеса през този период, то и инвестициите в момента в тази сфера са сравнително малки.

В подкрепа на изложената теза, ще цитирам интервюто[2] на Виктор Атанасов, асистент във Физическия факултет на Софийския университет пред електронния сайт Медияпул от 17.01.2013 г. във връзка със скандала за нагласените конкурси за финансиране на проекти през фонд „Научни изследвания“:

“…В тази корумпирана среда, в тези нагласени конкурси нито един млад, нормален човек с истински свестен проект не може да спечели. Не че ме боли от това, аз съм губил и преди това. Но никой не може да разбере дори защо е загубил.…

… Има заповед на Стефан Воденичаров, новият председател на БАН с дата 9 януари, с която нарежда преди участието си в срещи с различни държавни институции и ведомства, свързани с дейността и работата в академията, учените да получат одобрение от председателя.

Аз мога да кажа, че с колегата Христо Димов сме получавали подобни устни нареждания от нашето ръководство, но няма да споменавам имена. Но ще кажа, че идват от човек, свързан с Държавна сигурност. Виждате, че Държавна сигурност е в основата на половината от шашмите във фонд “Научни изследвания“. Председателят на Изпълнителния съвет Рангел Гюров от ДС получава докторска степен в Университета по библиотекознание с ректор Стоян Денчев – също от ДС. Рецензенти на доктората му също са от ДС. Това е положението… Полицейщината си върви.…”