Кръстопътят пред Радев: Истински реформи или сценарият „Орешарски“?

Настоящата политическа ситуация в България поставя правителството на Румен Радев пред исторически кръстопът, където динамиката на подкрепа и съпротива може да преобърне традиционните представи за партийно позициониране.

Парадоксално, но най-надеждният и естествен съюзник на едно такова управление в дългосрочен план би могла да бъде именно автентичната демократична общност, стига кабинетът да пристъпи към реалното изпълнение на реформите, в името на които дойде на власт с пълно мнозинство. Демократично мислещите граждани и техните политически представители винаги са извеждали като основен приоритет модернизацията на страната, демонтирането на корупционните схеми и реформата в правосъдието, поради което те биха застанали зад всяко действие, което действително цели постигането на тези цели.

В същото време най-яростният и опасен опонент на настоящата власт се очертава да бъде доскорошното статукво, което се чувства пряко застрашено и потенциално изместено от новата управляваща кохорта. Макар генезисът на новите управляващи субекти да е дълбоко вкоренен в същото това статукво и неговото комунистическо наследство, нагонът за възмездие и реванш от страна на бившите дългогодишни управляващи е изключително силен.

Тези мрежи, укрепени в продължение на десетилетия във всички нива на държавната администрация, регулаторните органи и медийната среда, виждат в новото правителство екзистенциална заплаха за своите позиции, поради което съпротивата им ще бъде безмилостна и именно оттам идва първостепенната заплаха за стабилността на управлението.

Ако обаче Радев реши да пренебрегне обещанията си за промяна и избере да действа по стария, добре познат управленски тертип на досегашния модел, той неизбежно ще се окаже в капан и ще бъде принуден да води изтощителна битка на два фронта. От една страна, той ще трябва да отблъсква ударите на загубилото влияние, но все още мощно статукво, а от друга – ще се сблъска с непреклонната демократична опозиция, която няма да допусне пореден компромис с върховенството на правото в България.

Воденето на подобна война на два фронта със сигурност ще гарантира на премиера и неговия екип огромно количество институционални препятствия и публични предизвикателства, които прогресивно и бързо ще подяждат неговия обществен рейтинг.

Симптомите за организиран натиск вече се забелязват съвсем ясно на политическия хоризонт, като се прави видим опит за неговото отстраняване по абсолютно същия сценарий и модел, по който преди дванадесет години бе съборено правителството на Орешарски чрез умишлено катализирана нестабилност.

Всяка илюзия, че може да се разчита на трайно партньорство със задкулисието, е пагубна, тъй като неговата подкрепа в определен критичен момент неизбежно ще секне, оставяйки правителството изолирано, което ще направи политическия крах абсолютно неизбежен.

Подобно развитие на събитията и нов цикъл на политическа деструкция обаче не бива да се разглеждат в позитивен аспект за бъдещето на България, тъй като поредният провален опит за стабилизация само ще задълбочи кризата в страната и ще отложи належащата модернизация на институциите.