Нови данъци или властови рекет

Има нещо кардинално сбъркано в цялата управленска концепция на ГЕРБ. Въпреки омръзналото до втръсване твърдение, че те са „дясна“ партия, де факто управленските им приоритети непрекъснато показват и доказват, че основните принципи в тяхното управление са леви, а именно:

• Централизация на ресурси
• Непрекъснато създаване на нови стратегии, чрез които да управляват икономическите и социалните процеси на централно равнище
• Вяра, че проблемите на гражданите могат да бъдат решени чрез мерки на централно ниво

Вдигането на местните данъци е част от нежеланието на централната власт да освободи ресурс, който в крайна сметка се събира на местно ниво, като подоходните данъци, въпреки непрекъснатата хвалба на управляващите, че са увеличили в пъти БВП на страната. Този по-голям ресурс от данъци обаче не се използва за решаване на конкретни местни проблеми, а се изразходва за инициативи, планирани на централно ниво. Разбира се, една от причините за този подход са европейските фондове, които така или иначе изискват централизиран подход по отношение прилагането на оперативните програми, но същевременно централизираният подход е и в основата на ендемичната корупция в страната и страхът на централно ниво да се загуби контрол върху кражбата на огромните държавни приходи. Именно корупцията е в основата на нежеланието за прехвърляне на част от събираните на централно ниво данъци на общините, тъй като подобно прехвърляне би означавало засилване на финансовата независимост на местните феодали, дошли на власт в името на корупционното управление. Подобна децентрализация може да еманципира местните феодали, които да се опълчат на централната власт и да доведат до ерозиране на авторитарното управление.

Същевременно партийната повеля за увеличаване на местните данъци де факто прехвърля недоволството от централно ниво към местните управници и по този начин неутрализира в зародиш възможно неподчинение на местните партийни лидери, тъй като провокирането на съпротива от определени местни агитки срещу общинските решения винаги може да бъде приведено в действие и да подкопае властта на местните велможи – там, където това е необходимо.

По този начин е създадена трислойна властова структура, която включва:

1. Централна власт, ангажирана в корупционни практики по управление на европейски средства и средства от държавния бюджет
2. Местна власт, ангажирана в разпределение на местни поръчки и финансови потоци с благословията на централната власт
3. Населението, което със своите данъци трябва да запълва дупките, отваряни непрекъснато от грандиозната злоупотреба с обществени средства. В тази схема населението се разглежда като брашнен чувал и неговото финансово състояние е последна грижа на изградената по този начин пирамида.

Вярата в доктрината, че държавата може да бъде силна, само когато цялата власт и финансов ресурс е съсредоточен в централната власт е остатък от социалистическата държава, която имаше претенции, че може да реши на макроикономическо ниво вместо гражданите какво е добро за самите тях, която претенция беше унищожена с разпадането на социалистическата система.

Понеже през последните седмици отново се повдигна дебатът за това какво представлява преходът и защо той се размина кардинално с очакванията ни, трябва да се каже, че една от основните пречки пред успешното развитие на страната е наследените от миналото идеи, които продължиха не само да живеят, но и да бъдат прилагани от управляващите по време на прехода (с някои изключения, разбира се). Ние все още носим инерцията от неотдавнашното ни минало и от усилията за материализиране на т.нар. „Теория за оптимално планиране и управление на народното стопанство“. Както удачно казва Дж. М. Кейнс преди повече от 70 години в своята „Обща теория“: „трудността се крие не в новите идеи, а в освобождаването от старите, които… са проникнали във всяко кътче на нашия мозък“. А Пол Кругман подчертава, че „… единствените значими структурни прегради пред постигането на общ просперитет са старомодните доктрини, които задръстват умовете на хората“.

Централизирането на управлението и финансовите ресурси е ляв икономически подход. Поради изключителната трудност това ляво разбиране за икономиката и процесите да бъде преодоляно, особено в една икономически изостанала държава като България, се налага търсенето на някакъв алтернативен термин или подход, който да замени отречените социалистически идеи и неудачната дългогодишна практика на централизираното управление. Такива термини се появяват и те не са един и два, а именно: стратегическо планиране, проекти за развитие, национална стратегия! Някой беше преброил, че в България съществуват над 100 стратегии, които запълват дневните ангажименти на администрацията, но които така и никога не се прилагат във вида, в който са замислени, а резултатите са безкрайно далече от прогнозите.

Огромният проблем на България е, че посоченият ляв подход, дълбоко отричан от управляващата партия, е комбиниран с много силен криминален елемент, който от една страна предпазва изградената система да се срути, но същевременно я прави изключително неефективна и разклащаща се при всеки дори и малък скандал. Всъщност скандалите са неизменни съпътстващи структурни съставни части на тази система. Те са спойката, която я предпазва от разпадане, защото скандалът всява страх. А страхът е в основата на подчинението!

Тази система ще съществува до тогава, докато гражданите в своята съвкупност не разберат, че те са тези които издържат системата с техните данъци и че повишаването на данъците няма абсолютно никакъв друг смисъл, освен закрепване на тази скрибуцаща система. Никакви красиви обяснения, включително и такива, обещаващи борба със замърсяването и изграждането на инфраструктура не могат и не трябва да прикриват истинската същност на увеличеното данъчно бреме. Защото целта е много по-прозаична – купуване на време, за да се остане във властта. Власт, чиято основна функция е криминално самообогатяване чрез данъчен рекет на всички останали, които работят и плащат данъци!