НПО, демокрация, лобизъм и гражданско общество – IV част

Концептуална теоретична рамка на дейността на българските тинк-танкове

Два са основните стълба, на които българските тинк-танкове градят своята експертиза – това е т.нар. транзитология от една страна, което е филосовската и социологическа база за развитие на тяхната дейност и парадигмата на Вашингтонския консенсус, който дава икономическото измерение на тяхната ориентация. Транзитологията възниква през 1986 г. с излизането на съчинението Transition from the Authoritarian Rule. Автори на това съчинение са Гилермо О’Донъл, Лорънс Уайтхед и Филип Шмитер. Към тях трябва да се прибавят Аренд Липхарт, Хуан Линц и Джовани Сартори, всичките които са считани за бащи на транзитологията. Основната задача за създаването на тази дисциплина е обяснение и направление на прехода към демократичен режим. Използваният подход е едновременно сравнителен и подчертано количествен и според него демократичният преход в дадена недемократична страна може да се обясни и направлява чрез прилагането на сбор от универсални понятия и хипотези. Общо взето основният механизъм на действие на този метод е даване на рецепти и препоръки за реформи на базата на поуки, извадени от наблюдението на вече реализирани демокрации.

На второ място е важно да се отбележи, че през осемдесетте години на 20 век с напредването на развитието на науката за демократизацията тя все повече започва да се идентифицира с икономическите теории за структурни промени като икономическите теории започват да се възприемат като основен лост на властовите отношения. Така, налагайки икономическата доминанта в теориите на прехода, политическите икономисти в САЩ успяват да въведат проблематиката на политическата промяна в практиките на международните финансови институции, особено на Световната банка и МВФ. Това става паралелно със засилването на антилибералната критика от седемдесетте години, в т.ч. и на критиката на държавата, вдъхновена от марксистката теория за класовата борба. Това разбиране е допълнително усилено и развито от възникването на парадигмата за Вашингтонския консенсус. Понятието Вашингтонски консенсус е създадено през 1989 г. от икономиста Джон Уилиямсън. Под това заглавие той е събрал всичко, което е сметнал за съвременен консенсус между Конгреса на САЩ, МВФ, Световната банка и важни американски тинк-танкове. Това е начин да се наложи неокласическия подход в икономиката и да се адаптира политиката на структурирано напасване, водено в Латинска Америка през деветдесетте години към необходимите реформи в бившите комунистически страни от Източна Европа. Десет политически препоръки, касаещи икономическите реформи, съставят този консенсус:

1.    Строга бюджетна дисциплина

2.    Напасване потребителските разходи в посоки, обещаващи едновременно икономическо нарастване и равно възстановяване на приходите

3.    Данъчни реформи, съдържащи нисък лихвен процент и силна данъчна стабилност

4.    Освобождаване на финансовите пазари

5.    Създаване на стабилен и конкурентноспособен обменен курс

6.    Освобождаване на търговията

7.    Премахване на бариерите за навлизане на националните пазари, освобождаване на директните чуждестранни инвестиции (равенство в отношенията между местни и чуждестранни предприятия)

8.    Приватизация

9.    Премахване на регулирането

10.    Защита на частната собственост

Трябва да се посочи, че транзитологията се опитва да приложи тези рецепти в страните от Източна Европа без да държи сметка за специфичните политически и исторически процеси. Всъщност преди да бъдат приложени в Източна Европа, реформите за преход към демокрация и пазарна икономика вече са изпробвани, систематизирани и анализирани в други страни по света, особено в Латинска Америка и Южна Европа. В началото на деветдесетте многобройни списания по транзитология публикуват статии от специалисти по политическа икономия без никакъв опит в областта на историята и на културата в конкретната страна. Така теоратизирайки, идеализирайки и натурализирайки представителната демокрация, треназитологията не предлага никаква алтернатива на модела на либералната демокрация и пазарната икономика. Оттам нататък този модел е поет и доразвит от индивидуални и институционални актьори, които спомагат за неговото разпространение по целия свят без да се подлага на критика. Както отбелязва Гийо, става дума за тинк-танкове,  филантропски фондации, държавни администрации, международни организации като ООН и Световната банка, частни консултантски фирми, професионални асоциации, активисти, адвокати и, разбира се, изследователи и университетски преподаватели.