НПО, демокрация, лобизъм и гражданско общество – III част

Генезисът

Началото на българските тинк-танкове е поставено през пролетта на 1989 г. със създаването на Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД), доста преди официалното падане на комунистическия режим на 10.11.1989 г.(Основната фактология, касаеща създаването на българските тинк-танкове е взета от книгата „Експертите на прехода“ на Достена Лаврен, издадена през 2010 г. от издателство Изток-Запад). Някои от създателите и членове на тази организация я наричат „Матрицата“ или „малкият План Маршал за България“. В своята книга „Гражданско общество и развитие“ Евгений Дайнов характеризира ЦИД като „първият аналитичен център, създаден на територията на страна-членка на бившия Варшавски договор“. Де факто тази организация може да се определи като организация майка, която нейните деца напускат, за да създадат свои собствени тинк-танкове.

Според спомените на Антони Тодоров дейността на ЦИД започва през лятото на 1989 г., като се организират срещи с представители на западния свят, с посланици и по-специално с посланика на САЩ. Дейността започва с финансиране от американското посолство и от Републиканския институт на САЩ, както и с пари от българската държавна фирма „Транс-експорт“. Още от самото начало целта е да се създаде тинк-танк по американски образец и поради тази причина Огнян Шентов, настоящият председател на ЦИД, пътува до САЩ, за да се запознае с функционирането на основните тинк-танкове там и с тяхната организация. ЦИД започва своята дейност не без сериозна политическа подкрепа, на което се дължи и получаването на бившата сграда на корейското посолство, която се намира в близост до МВнР. Парадоксално е, но де факто отварянето на България към западния свят започва именно чрез дейността на ЦИД, която след 1989 г. приема и развива на български език серия от чуждестранни радиостанции, сред които „Гласът на Америка в Европа“ (VOA Europe – една изключително популярна радиостанция в началото на прехода). Агенция Ройтерс, която дава началния капитал на вестник „Капитал“, който пък от своя страна е близък до българските тинк-танкове, също играе интересна роля през периода непосредствено преди и след 1989 г.

Всъщност хората, формиращи ядрото на организацията идват от две учебни заведения: от ВИИ „Карл Маркс“ и от Института по история на БКП. Излишно е да се посочва кои можеха да учат и работят в тези две заведения по времето на социализма. Достъпът до тези полудисидентски кръгове е запазен за една прослойка от населението, която има възможността да принадлежи към малкия елит, свързан с номенклатурата на страната. Тя осигурява за децата си най-добрите възможности: чужди езици, достъп до западна литература, пътувания и т.н. В този аспект дисиденството в България и създаването на първите тинк-танкове може да се каже, че е интелектуална оргия под заслона на властта. Това изследване няма за цел да сатанизира когото и да било. Важно е да се спомене обаче, че почти всички създатели на тази първоначална НПО с малки изключения са деца или приближени на комунистическата номенклатура от онзи период, основно деца на членове на ЦК на БКП, които в момента са основните говорители и изразители на послания чрез медиите в своите области на компетентност.

С течение на времето голяма част от основателите на ЦИД напускат организацията като причините са различни, но могат да бъдат обобщени основно в две категории: несъгласие с дейността на работа на ЦИД по лични идеологически причини или поради възможност за развитие на кариерата в други структури. Имайки предвид улеснения достъп до външно финансиране, повечето от напусналите основават свои собствени тинк-танкове. Така например Иван Кръстев и Деян Кюранов стават координатори на българския филиал на фондация „Науман“, а след това основават тинк-танка Център за либерални стратегии (ЦЛС). Огнян Минчев и Евгений Дайнов стават т.нар. „сини гурута“, а по-късно създават тинк-танковете съответно ЦСП и ИРМИ. Йонко Грозев прави кариера в Хелзински комитет, Героги Прохаски първоначално работи във фондация „Сорос“ и основава Център за икономически изследвания и т.н. и т.н.

Един от първите тинк-танкове, създаден от човек, напуснал ЦИД, е Института за пазарна икономика (ИПИ), формиран от Красен Станчев. Трябва да се спомене, че бащата на Красен Станчев е член на ЦК на БКП. Отначало институтът започва да функционира в сградата на фондация „Науман“ като първоначалното финансиране идва от институт „Отворено общество“, на който Станчев е директор от 1990 г. до 1993 г. След обособяването на самостоятелен офис на ИПИ „Отворено общество“ плаща неговия наем през първите шест месеца, въпреки че в последствие основен донор на ИПИ става фондация Chesapeak.

Това, което е важно да се отбележи е, че по време на бурните времена от 1996 г. – 1997 г. експертите на тинк-танковете се налагат като източници на компетентни мнения и анализи по цяла поредица от въпроси. Някои като Красен Станчев (ИПИ), Георги Ганев (ЦЛС), и Румен Аврамов (ЦЛС) се налагат като „икономистите“, които трябва да бъдат консултирани, а други като Иван Кръстев (ЦЛС), Огнян Минчев (ИРМИ), Евгений Дайнов (ЦСП) и Андрей Райчев (Галъп) – като „политолозите, компетентни по въпросите на вътрешната и външната политика на страната и т.н.

Могат да бъдат дадени още десетки примери за раждането и развитието на българските тинк-танкове и за техните лидери и настоящи говорители на общественото мнение. Общо взето може да се твърди, че почти всички експерти от кръга на хората, участвали при създаването на ЦИД в последствие са станали говорители и лидери на общественото мнение в различни сфери на обществения живот, а голямата част от тях и досега са такива. В това няма нищо лошо, но въпросът, който стои без отговор към този момент е защо на българския обществен пейзаж не се появяват нови експерти, с нови знания, виждания и експертиза, които да дадат тласък на обществения дебат. Ясно е, че е нерационално и най-вече обществено неприемливо едни и същи хора да доминират дебата в обществото непрекъснато през последните вече 22 години.

Това, което свързва всички посочени хора на първо място е финансирането от западни донори и основно от фондация „Отворено общество“ Разбира се това не би бил някакъв проблем, ако българските тинк-танкове базираха своята дейност на виждания, разбирания и ценности, които отразяват спецификата и интересите на България, а не такива, които са изкуствено привнесени и насилствено налагани в специфичните условия на българската действителност. Във тази връзка трябва да се отбележи, че в първоначалните години на прехода, единственият път, по който преходът би следвало да бъде развит е либералния начин на развитие. Това е естествено, тъй като преходът от социализъм към пазарна икономика може да бъде единствено десен. Георги Фотев в „Драмата на българския преход“ пише: „Преходът може да бъде само десен, защото става въпрос за приватизация на националната собственост, защото става въпрос за слагане на край на централизираното управление на икономиката и за пренасочване към пазарните механизми; партията-държава отстъпва мястото на демократичната правова държава (дали?), гражданското общество се счита за субстанцията и за главната движеща сила на обществото; радикалните реформи засягат всички сфери на обществото.“

Въпреки че сама по себе си тази констатация е разбираема, все пак е важно да се посочат основните знания, умения и опит, които са необходими да бъдат приложени по време на тази трансформация. Необходимо е да се отговори и на въпроса каква е базата, върху която стъпват представителите на българските тинк-танкове в тяхната дейност най-вече като експерти, изработващи основни доклади и прогнози, правещи изводи за състоянието и осъществяващи прогнози за развитие на България, като съветници на правителствата на прехода, включително и като участници в държавното управление и като лидери на общественото мнение.