Бюджетните прогнози и икономическите предизвикателства пред България
Напоследък една тема, свързана с растежа на икономиките и устойчивостта на държавния дълг намира отражение в научните разработки и специализираната преса. Наскоро Оливие Бланшар, бившия главен икономист на МВФ, а сега работещ в Института за международна икономика Питърсън във Вашингтон, писа за механизма и рисковете от увеличения дълг в световен мащаб. По-конкретно той изследва, първо, връзката между лихвения процент по дълга и темпа на растеж на икономиката и, второ, първичния фискален дефицит (дефицита преди лихвените плащания) като дял от БВП. По отношение на размера на дълга, най-важният момент е, че дългът не трябва да нараства експлозивно. Докато определено съотношение на размера на дълга към БВП не може да се определи като неустойчиво на база емпирични или теоретични основания, колкото по-голямо е първоначалното съотношение и колкото по-бързо е вероятно то да расте, толкова по-малко устойчив е вероятно да бъде размера на дълга. Бланшар твърди, че развитите икономики могат да поддържат по-високо отношение на дълга към БВП, стига той да не експлодира. Но има вероятност (макар и не сигурна), че лихвените проценти ще се повишат с увеличаването на нивата на дълга. Което е напълно логично от гледна точка на повишаващия се за инвеститорите риск. Ако е така, динамиката на дълга ще стане експлозивна.
Главният икономист на Financial Times Мартин Уолф взима повод от изразеното становище на Бланшар и разглежда ситуацията с лихвените нива по настоящия държавен дълг, които са сериозно по-високи от прогнозирания растеж на отделните държави. Той прави паралел между лихвите по дългосрочните държавни ценни книжа и съответно лихвите по индексираните с размера на инфлацията държавни ценни книжа и установява, че тези лихви са много близки. Според него обяснението за скока на номиналната доходност не може да се търси в по-високите дългосрочни инфлационни очаквания, тъй като тези очаквани сочат, че по-скоро инфлацията ще спада във времето, отколкото да остане висока. Тогава обяснението трябва да се търси в дългосрочното повишение на равновесните реални проценти или пък в по-строга бъдеща парична политика. Ако е първото, реалните проценти може да останат доста високи. Ако е второто, те трябва да паднат отново, когато паричната политика се нормализира (каквото и да означава това). Накратко, реалните лихвени проценти може да останат постоянно по-високи, отколкото са били, въпреки че това все още не е сигурно.
В тази връзка се поставя въпросът дали се задава катастрофа с държавния дълг? Ако е така, ще има ли неплатежоспособност, инфлация, финансова репресия (насилствени опити да се запази дългът евтин) или някаква комбинация от трите? Ако нищо от това не се случи, какво трябва да се направи?
В крайна сметка заключението е, че ако правителствата възнамеряват да избегнат рисковете, породени от високите нива от дълга, което да доведе до дългова експлозия, като същевременно не прибягнат до изненадваща инфлация или финансови репресии, те ще трябва да затегнат фискална си политика, която в повечето случаи все още е свръхразхлабена. Въпросът е ще се осмелят ли да го направят, имайки предвид своите застаряващи общества, бавно растящи икономики и нарастващи отбранителни тежести?
В тази връзка е добре да се погледне каква е настоящата икономическа ситуация в страната и какви са официалните прогнози за нейното развитие. На графиката по-долу са представени стойностите на пет индикатора, които отразяват развитието на икономическата ситуация в България, които включват реално отчетени данни за периода от 2017 г. до 2022 г. и официални прогнозни данни на Министерството на финансите за периода 2023 – 2026 г.
Както беше посочено по-горе, за да не се стигне до експлозивно увеличение на държавния дълг, растежът на икономиката трябва да е по-висок от нивото на лихвите, по които се финансира дълга при първичен или структурен баланс, т.е. бюджетния баланс преди изплащане на лихвите по дълга, когато е равен на нула. Ако първичният баланс е отрицателен, растежът на икономиката трябва да е дори по-висок, за да компенсира нивото на лихвите по дълга.
Както се вижда от графиката, структурният баланс (тъмно синята линия) се колебае около нулата за периода 2017 г. до 2021 г. и през 2022 г. става дълбоко отрицателен, от порядъка на -2% (лявата скала). Това, което е по-важно да се отбележи е, че за периода до 2026 г. структурният дефицит продължава да се влошава и достига нива от порядъка на -6%, което е много сериозно отклонение, но е свързано с планираните бюджетни дефицити за целия прогнозен период, които са от същия порядък. Видно е също така, че за прогнозния период до 2026 г. всъщност нивото на планирания бюджетен дефицит и на първичния бюджетен дефицит е почти едно също, което рядко се случва в действителност и това се вижда ясно, когато се сравнят минали прогнози и отчетени стойности на двете величини. Обикновено в ситуация на икономическа забавяне или рецесия, каквото е очакването на Европейската комисия например за българската икономика през 2024 г., структурният дефицит е по-голям от дефицита на бюджета, т.е. по-негативен.
От друга страна през 2022 г. ясно се вижда драстичната промяна на държавния дълг в противоположна посока (тъмно червената линия, дясната скала). За периода от 2017 г. до 2021 г. консолидираният дълг на държавата се колебае около 25%, докато след 2023 г. той много сериозно нараства и в края на прогнозния период достига малко над 37%. Трябва да се подчертае, че тези калкулации са верни дотолкова, доколкото растежът на българската икономика е прогнозиран на нива от 3% и над 3% за целия прогнозен период, което вече се поставя под съмнение и последният доклад на Европейската комисия е показателен в това отношение, която ревизира много сериозно надолу своята прогноза за растежа на страната от 2.4% на 1.8% за 2024 г.
В тази връзка очакването на МФ, че икономиката на България ще расте през прогнозния период повече, отколкото предполага нейния потенциал (жълтата линия, лявата скала) отново изглежда силно надценено и най-вероятно това няма да се случи. Като следствие на това инфлацията в страната също няма да бъде толкова висока, колкото се прогнозира от МФ в макрорамката на бюджета, което пък е допълнителен фактор за по-ниски бюджетни приходи и съответно по-висок структурен дефицит през прогнозния период.
В крайна сметка, при така планираните бюджетни показатели, основният въпрос остава дали бюджетните дефицити, които се прогнозират до края на прогнозния период, няма да доведат до много по-сериозни структурни дисбаланси и съответно до по-значително увеличение на държавния дълг, която диспропорция няма да може да бъде преодоляна лесно в следващите години, а същевременно създава предпоставка за много по-съществено увеличение на държавния дълг, който да започне да се увеличава експлозивно, особено, когато фискални решения водят до дългосрочно влияние на бюджетните разходи, което води след себе си неблагоприятни данъчни последствия.