Анатомия на млечния пазар: защо цените на млякото са толкова високи у нас?

Много дебати и разговори бяха проведени за високите цени на млечните продукти у нас. Много анализи и разследвания бяха извършени без някакъв видим резултат. Много политически решения бяха взети, които не подобриха ситуацията, а даже напротив. И винаги аргументите стигат до точката, в която основно твърдение е, че търговските вериги увеличават необосновано цената с неоправдано огромни надценки, което предизвика взрив от потребителско недоволство и закани за все по-крути мерки. Включително и до налагане на данък върху свръхпечалбите, каквото и да означава това. Дали обаче има основание за подобно развитие и действия?

През последните няколко години реално сме свидетели на една забележителна икономическа аномалия по българските магазини. Според актуалните данни на Евростат, цените на млечните продукти у нас са едни от най-високите в целия Европейски съюз, като стойностите на кашкавала и маслото буквално са едни от най-високите, по последни данни достигащи 128 пункта спрямо средноевропейското равнище (фиксирано на 100). Тази ситуация няма как да не оказва силно и негативно влияние върху портфейла ни. Ако използваме официалния показател за реалните доходи и материално потребление на домакинствата (AIC), българите се намират на долната граница в ЕС със скромния индекс 77 спрямо средното равнище от 100. Важно е да се отбележи обаче, че макар този показател все още да е нисък, през последните няколко години България отбеляза по-висок растеж на доходите и фактически успя да изпревари държави като Унгария и Латвия, които дълго време бяха пред нас. Въпреки това потребителят у нас плаща за сирене и масло цени, близки или по-високи от тези в Западна Европа, докато реалното му потребление фактически изостава.

Проверките на КЗК потвърдиха наличието на изключително високи търговски маржове и специфични пазарни практики, но същевременно доказаха и нещо много по-важно: търсенето на отговор на въпроса защо в България са възможни такива цени и надценки не може да бъде намерено, ако казусът се разглежда единствено в рамките на местния изолиран пазар. Самото производство и търговските вериги у нас са част от много по-големи регионални структури. Ето защо, разширявайки картината с включването на съседните пазари и анализирайки техните вътрешни зависимости, ние получаваме едно далеч по-реалистично, логично и пълно обяснение за случвающегося у нас.

За да придобием тази макроикономическа перспектива, Евростат предоставя много ясна сравнителна картина през Индекса на ценовите равнища за категорията „Мляко, сирене и яйца“ в директно съпоставяне с Реалното индивидуално потребление (AIC) на домакинствата:

Държава в ЕС	Индекс на цените: „Мляко, сирене и яйца“ (ЕС = 100)	Материално благосъстояние и доходи (AIC) (ЕС = 100)
Гърция	131	76
България	128	77
Германия	102	120
Румъния	94	89
Словакия	86	78

Както се вижда от таблицата, съседна Гърция се явява абсолютен ценови лидер в тази категория в еврозоната. Южната ни съседка трайно държи най-високото равнище за млечни стоки в Европейския съюз, докато в същото време жизненото равнище на гърците реално ги нарежда сред домакинствата с по-ниско материално потребление. И основният въпрос, който следва да бъде зададен при тези данни, е дали процесите там и у нас всъщност не са дълбоко свързани.

Защо изобщо цените на млечните продукти са толкова високи в Гърция? Причината се дължи на факта, че Гърция има структурен дефицит на сурово краве мляко поради географския си релеф и специфичния климат, което дефакто генерира по-висока себестойност на местното им производство. За да намерят устойчив регионален източник на суровина и пазарен дял, гръцки млечни компании започнаха инвестиции в български млекоцентрали още през 90-те години, когато секторът преминаваше през приватизация и раздробяване след ликвидирането на държавното обединение ДСО „Млечна промишленост“. В крайна сметка се стигна до днешното положение, при което гръцката група Hellenic Dairies придоби през 2023 г. „Обединена млечна компания“ (ОМК) срещу сумата от 70 милиона евро. С пълното им интегриране и сливане под един и същ корпоративен собственик фактически се концентрираха най-силните национални брандове у нас каквито са „Верея“, „Фибела“ и Olympus, формирайки монополен дял от близо 70% от индустриалния пазар на преработка на течно прясно мляко в България.

Точно тук обаче изниква един дълбок структурен парадокс, който често води до хипотезата, че гръцкият собственик изнася суровина от България, за да покрива нуждите на родния си пазар. За да си обясним как реално се случват нещата, трябва да погледнем сухите числа на Евростат. Гърция страда от хроничен недостиг – тя произвежда едва около 650 хиляди тона сурово краве мляко годишно, докато вътрешната ѝ консумация надхвърля 1.2 милиона тона. В България ситуацията е аналогична: официалното ни производство падна до рекордно ниските 793 890 тона за година, а реалното вътрешно потребление изисква над 1.1 милиона тона. И след като и двете страни са в тежък суровинен дефицит, как гръцкият холдинг хем задоволява българския пазар, хем изнася готови млечни продукти към Гърция и ЕС?

Реално погледнато, транспортирането на течно сурово мляко в цистерни на дълги разстояния е икономически неизгодно заради високите хладилни разходи. Затова индустрията решава уравнението чрез технологичен внос на сухо мляко, млечни концентрати и суроватъчни протеини от страни като Полша и Унгария, където има масово свръхпроизводство. Този внос на сухи компоненти и суровина в България достига мащаби от над 100 000 тона годишно, което в еквивалентни литри възстановен продукт дефакто запълва дупката от над 300 милиона литра дефицит на местния пазар. Нашите мандри преработват тези сухи компоненти чрез вкарване на разредители и сухо мляко, за да задоволят масовия нисък и среден ценови сегмент у нас.

Същевременно, ограниченото качествено българско сурово мляко се вкарва в премиум продукти, които отиват за външните пазари. Официалната статистика на МЗХ показва, че въпреки дефицита си, България изнася общо между 38 000 и 41 000 тона готови млечни продукти годишно за ЕС, като лъвският дял от този експорт отива директно за Румъния и Гърция (където износът стабилно поддържа нива от над 10 000 тона на година, предимно сирене и кашкавал). По този начин изкуствено високата цена на рафта в София действа като регулатор – тя свива вътрешното потребление на кашкавал и сирене у нас, намалява натиска върху дефицитната суровина и освобождава свободен капацитет, който гръцкият собственик пренасочва като готови качествени стоки към по-платежоспособния пазар на юг, предпазвайки високите ценови равнища в Атина

Тази пазарна структура на ниво преработка се среща на рафта със специфичния модел на модерната търговия. Големите международни търговски вериги, представени у нас от групи като Schwarz Gruppe (Lidl и Kaufland), REWE Group (Billa) и Maxima Grupe (T-Market), вършат изключително важна и добра работа за икономиката, но тъй като традиционните български млечни продукти като бялото саламурено сирене и кашкавала имат специфичен местен вкус и потребителите не искат лесно да ги заменят с вносни алтернативи, тези категории стоки стават ключови за ценообразуването. Млечната витрина е изключително бързооборотна и държи огромен дял от 12% до 15% от целия оборот на хранителни стоки в супермаркета. Тъй като тези стоки имат много ниска ценова еластичност – хората физически и културно не могат да спрат да купуват сирене и мляко за ежедневното си меню – веригите балансират цялостния си марж, като залагат по-висока доходност именно при тези търсени продукти.

За разлика от млечния щанд, при охладеното месо веригите са изправени пред брутална международна конкуренция – вносът от Полша, Испания и Германия е масов, индустриализиран и изключително евтин. Освен това охладеното месо е психологическият маркер, по който купувачът измерва скъпотията на един магазин. Ако веригите се опитат да наложат същата схема с високи надценки върху свинското или пилешкото месо, потребителите просто ще намалят потреблението. Затова месото се явява стока „локомотив“ – супермаркетите държат неговия марж минимален или дори отрицателен по време на промоции, за да привлекат трафик на входа, а по-високата доходност от млечната витрина реално субсидира тези ниски цени на месото и хляба.

И тук всъщност идва важният момент в сравнението на ситуацията в Гърция и у нас. На гръцкия пазар дефакто функционира същият модел на работа. Дистрибуцията там преминава през абсолютно сходни канали – големи вериги като Sklavenitis, AB Vassilopoulos и Lidl Greece, които прилагат аналогични системи от логистични и търговски споразумения с доставчиците, което обяснява защо Гърция също оглавява класациите за най-високи цени на млечните изделия.

Тази реалност се различава от пазарите около нас като Румъния и Словакия, където икономическите фактори са организирани по друг начин. Румънският пазар, например, заложи на по-голяма децентрализация при преработвателите и окрупняване на собствените индустриални ферми, което осигурява по-евтина местна суровина на входа на магазините, поддържайки индекса на цените на нива под 100 пункта.

В крайна сметка се вижда, че настоящата пазарна архитектура у нас е резултат от регионална икономическа логика: за големия регионален производител е важно да запази стабилността на пазарите си, а за търговските вериги млечният щанд е ключов инструмент за вътрешно субсидиране на цените. Браншовите организации отразяват тези пазарни реалности, а крайната цена включва сложните процеси по пътя на продукта до трапезата, което включва сложна система от търговски отстъпки, бонуси за обем и логистични такси (т.нар. „ребати“). В търговската практика това създава специфична структура, при която официалната фактурна цена на входа на обекта отразява широк спектър от калкулирани услуги и маркетинг.

За да си обясним обективно и докрай тези крайни нива на рафта, трябва да погледнем и няколко чисто практически фактора: разходите на самите вериги за управление на тези стоки, алтернативите извън модерната търговия, ефекта от държавните субсидии и действащите регулации на ниво Европейски съюз.

Първо, управлението на млечната витрина е свързано с огромни и специфични оперативни разходи за супермаркетите, които пряко влияят върху крайната цена. Тъй като млечните продукти са бързоразвалящи се стоки, те изискват непрекъснато поддържане на хладилна верига от логистичния център, през специализирания транспорт, до рафта в магазина, което дефакто генерира огромни разходи за електроенергия и скъпо оборудване. Наред с това, рискът от фира и брак при тези категории е сред най-високите в сектора на дребно – хиляди тонове стока с изтичащ срок на годност се изтеглят и унищожават ежемесечно за сметка на търговеца. За да покрият тези обективни и непредвидими загуби, веригите са принудени да калкулират по-висока норма на доходност в реалната цена на продадените бройки.

Второ, изниква въпросът дали малките местни мандри в България успяват да предложат по-ниски и конкурентни цени извън обхвата на модерната търговия. Фактите показват, че в по-малките регионални фирмени магазини или директно от фермите цените на сиренето и кашкавала реално са с между 20% и 30% по-ниски, тъй като там липсват маркетинговите такси и сложните дистрибуционни нива. Тези малки обекти обаче нямат капацитета и логистичния мащаб да достигнат до големите градски центрове, където живее основната маса от потребители. В крайна сметка, за градския купувач достъпът до тези алтернативни канали остава силно ограничен, което оставя модерната търговия като основен и безалтернативен източник за ежедневния пазар.

Трето, огромен и дълбок структурен отпечатък върху пазара оказва моделът на разпределение на държавните и европейските субсидии в животновъдството. Сравнението между България, Румъния и Полша разкрива сериозен икономически дефект у нас. В Полша и Румъния субсидиите от години са обвързани пряко с конкретния обем реализирана и доказана продукция – държавата плаща допълнителен бонус директно на предаден литър качествено сурово мляко, което стимулира стопанствата да инвестират в мащаб, технологии и автоматизация на процесите. Това позволява на полските и румънските фермери да произвеждат огромни количества евтина суровина, като същевременно излизат на пазара с много по-ниска и конкурентна доставна цена за млекопреработвателите.

В България обаче моделът дълго време беше насочен основно към подпомагане на глава животно или площ, без строг фокус върху реално предадената към мандрите продукция. Както показват браншовите анализи, това доведе до абсурдна ситуация: у нас хиляди дребни стопанства получават субсидии, но реалните обеми суровина, които преминават през официална промишлена преработка, остават изключително ниски, а спадът в официалното производство на българско мляко е системен. Поради този суровинен дефицит на местния пазар, българските мандри са принудени да внасят суровина или концентриран протеин от чужбина, калкулирайки международни транспортни разходи, което дефакто оскъпява продукта още в самото начало на производствения процес. МЗХ публикува нови изисквания по обвързаното подпомагане, които предвиждат по-строг контрол за реална продукция и задават минимални количества за Кампания 2026/2027 г. (поне 1750 кг – 3500 кг мляко на стопанство), целящи да изведат сектора от сивата зона на кухите субсидии, но пазарният ефект от тези затегнати мерки върху крайните доставни цени тепърва предстои да се прояви.

Четвърто, не на последно място стои и въпросът за регулациите на европейско ниво. (Директива (ЕС) 2019/633 относно нелоялните търговски практики) във веригата за доставки на храни бе приета именно с цел защита на по-малките производители от пазарния натиск на големите търговски купувачи. Тя изрично забранява практики като закъснели плащания за развалящи се стоки или едностранни промени в договорите. Европейската правна рамка обаче не налага директен таван върху пазарните търговски такси (като slotting fees) или ребатите, стига те да са ясно и прозрачно договорени в писмена форма между страните предварително. Европейската комисия редовно извършва оценки на функционирането на тази директива, но за момента Брюксел оставя държавите членки сами да затягат контрола през националните си органи по конкуренция, което обяснява защо търговската практика на „ребатите“ продължава да бъде основен инструмент за балансиране на маржовете в модерната търговия.

В крайна сметка, целият този сложен регионален пъзел показва, че търсенето на административни решения „на парче“ – било то чрез налагане на извънредни данъци върху свръхпечалбите на веригите или чрез административни тавани на надценките – няма как да доведе до трайно и пазарно поевтиняване на млечните стоки у нас. Истинският отговор на въпроса защо цените в България остават рекордно високи се крие в комбинацията от суровинен дефицит, уязвим модел на държавно субсидиране на фермерите и висока пазарна концентрация по цялата верига от обора до рафта. Модерната търговия върши своята важна икономическа роля, осигурявайки перфектна логистика и контрол на качеството, но тя работи в рамките на пазарна среда, която сама по себе си е изкривена.

Затова, устойчиво решение за портфейла на българския потребител може да бъде постигнато не чрез натиск върху крайното звено на продажбите, а единствено чрез дълбока и целенасочена реформа в родното животновъдство. Ключът е в стимулирането на мащаба и реалната продукция на българските ферми чрез обвързаното подпомагане, което да извади сектора от „сивата зона“ и да осигури достатъчно количество евтина, качествена местна суровина за мандрите. Едва когато българското производство задоволи реалното вътрешно търсене и елиминира нуждата от скъп внос на сухи компоненти от чужбина, пазарните сили у нас по естествен път ще свият маржовете и ще свалят цените на рафта. Дотогава млечната витрина в България ще продължи да функционира по законите на регионалния олигополен баланс, а купувачът у нас ще плаща цената на една системна и трупана с години пазарна неефективност.