Защо в България няма гражданско общество?

Защото българинът не е узрял за ползите от гражданското общество. Българинът все още се чувства като поданик на държавата си, а не като гражданин, от чиито действия зависи управлението и развитието на страната. В България поданиците служат на държавата, вместо държавата да служи на гражданите, както е в страните с развито гражданско общество. Тук държавата е цел. Тя е всеобхватната и абстрактна химера, която трябва да бъде поддържана, вместо целта да е гражданиат и условията за неговото развитие като работник или предприемач.

В обществото властва типичната поданическа култура, вместо културата на гражданското общество. Типични характеристики на българското общество са безразличието, шуробаджанащината или непотизма, както и непукизма. Това няма нищо общо с ангажираността, участието на гражданите в обществените дела и изповядвания рационализъм на действията в едно гражданско общество. В традиционното общество, каквото е българското, властва репресивната култура (типичен пример е дейността на държавната администрация спрямо населението и бизнеса) за разлика от демократичните отношения в институциите на гражданското общество. Взаимоотношенията в самото общество са базирани на конфликти, а отношението на управляващите към населението е авторитарно (самодържецът строи магистрали, той решава на кого да даде пари и на кого да не даде, държи изкъсо населението, на каишка, като куче и т.н.). Колко далеч е това от пазарната и индивидуалистична култура, характерна за гражданското общество.

Клиентелистката същност на българското общество е друга характерна особеност на поданическото мислене (виж днешното изследване на БСК) за разлика от неутралистката култура на администрацията в гражданските общества. Свидетели сме на правен нихилизъм от най-висока степен вместо необходимия правен рационализъм, присъщ за едно гражданско общество. Проблемите с пенсионната и здравната система са друга особеност на традиционното общество, което се характеризира с несолидарност и некооперативност между членовете си, което пък е в рязък контраст със солидарната и кооперативна основа за модерното общество.  Всичко това води до насаждането на пасивистко отношение към проблемите на страната в разрез с активистката позиция на гражданското общество.

Изобщо България се намира все още в своя патриархален стадий на развитие, което в не малка степен обяснява и конформистката култура, която се е наложила като стандарт в обществените отношения и която превръща в маргинал всеки, който не изповядва преобладаващото разбиране в обществото, представяно и защитавано от властимащите. Именно тази конформистка култура е в основата на проблемите на българските медии, които за да оцелеят, трябва да отразяват политически коректната визия за ситуацията, защото в противен случай губят рекламодатели и влияние, а в крайна сметка и своя бизнес. За това не е учудващо, че в последните години, и особено след идването на ГЕРБ на власт, много медии побързаха на направят плонж пред управляващите и се отказаха от своя дух на критичност, характерен за по-ранните периоди. От тази гледна точка може и да са прави тези, които твърдят, че преходът е свършил.

В българското общество са установени такъв тип отношения, които много трудно могат да бъдат променени от самото население. Промяната може да дойде единствено от управляващите, но това няма как да стане с неработещите и контролирани от същите управляващи държавни институции и съдебна система. Изглежда, че промяна на българското общество към модерността е кауза пердута. Само времето ще покаже дали това е така. Пропукването на режима в Русия и арабската пролет дава все пак надежда. Проблемът е, че тази промяна може да дойде чрез катаклизъм, който сам по себе си носи угнетение и болка, а и не е ясно дали този катаклизъм ще доведе до промяна в обществените отношения или само до промяна на статуквото с други хора, които да използват поданическата култура на българското общество за своите групови цели. Бъдещето ще покаже!