Защо съм християндемократ

Една от главните съвременни политически разновидности на консервативната идеология и практика е християндемокрацията. Като идеология тя е следствие от продължителното взаимодейстние между традиционни консервативни идеи и християнската идеология, като отчита появата на модерната демокрация, влиянието на либералните и нововъзникналите социалистически идеи. Християндемокрацията като самостоятелно идеологическо течение възниква в края на ХIХ век след прочутата енциклика на папа Лъв ХIII „Rerum Nоvarum“ („Нова ера“)  Ватиканът взема отношение към дълбоките промени в обществото, към социалните и класови разслоения, което става идейна база на християндемокрацията. В енцикликите се осъждат нововъзникналата идеология на социализма, основана на премахването на частната собственост, установена от Бога. Критикува се либерализма, защитаващ концентрацията на богатството в малък кръг от хора и водещ до мизерия на работниците. Християндемократичната идеология запълва една липсваща в тогавашния консерватизъм черта – грижата за социалния аспект, което е резултат от неговата апология на установената йерархия в обществото и егоистичните интереси на имотните класи.

За утвърждаването на християндемократическата идеология спомага крахът през ХХ век на двете основни тоталитарни идеологии – националсоциализмът ( след края на Втората световна война) и комунизмът (след края на „студената война“), както и промяната на политиката на Ватикана след 1944 г. към либералната демокрация. През тази година папа Пий ХII издава енциклика, в която се стреми да обедини идеите за „свобода“, „демокрация“ и „християнство“.

Тогава се утвърждава и основната доктринална идея на християндемокрацията – християнският персонализъм. Той обединява в себе си идеите, че обществото не се състои само от индивиди, които преследват своите частни интереси, но от личности. Персонализмът пледира, че човек се реализира като личност в естествената си социална среда. И това той го прави не само в конкуренция с останалите индивиди, но и като носи своята отговорност чрез участие в различни форми на социално общуване – най-вече в семейството, църковната общност, професионалната група. В тях личността проявява основно свое качество, което е солидарността. Именно солидарността е типична християндемократическа идея.

В християндемократическия персонализъм се осъществява синтез между  традиционни християнски и консервативни идеи с либерално-демократически и дори някои социални идеи. Той взаимства например типично социалната идея за преразпределителните възможности на държавата. В рамките на християндемокрацията се реализира идеята за „социално пазарно стопанство“, която Лудвиг Ерхард (авторът на германското „икономическо чудо“ след войната) реализира на практика.

Християндемокрацията се стреми да съчетае идеите за „справедливост“ и „свобода“, тя е защитник на „социалния капитализъм“, за максимално използване на преразпределителните възможности на държавата. В същото време християндемокрацията може да се определи като умерено консервативно идейно течение, което осъществява нов политически синтез между традиционни християнски и консервативни с  някои утвърдени либерални и социални идеи от втората половина на ХХ век.

В заключение християндемокрацията няма нищо общо с крайния либерализъм и най-вече с неговата разновидност – либертариянството, което провежда ГЕРБ в момента чрез своята икономическа политика. Финансовия министър Дянков е олицетворение на тази политика, въпреки че той е само върха на пирамидата  от либертариянско мислене, което буквално разяжда общественото мнение под безкритичния поглед на журналистическата гилдия, която дори не е в състояние да осмисли изказваните икономически идеи от разни икономически експерти. И от тази гледна точка е пълна перверзия Борисов (много ми се иска да употребя няколко епитета, но ще се въздържа, за да не съсипя силата на текста) да демонстрира своята близост с  Меркел при условие, че неговата икономическа политика е в пълно противоречие на тази, провеждана в Германия. Това крайно либертариянство е и пречка в разбирането и решаването на много други важни политически и социални проблеми, въпреки че еклектичният метод на работа на Борисов успява да се справи с възникващите един след друг изблици на социално недоволство. Въпросът е обаче колко време може да издържи такава непоследователност в политическите решения. Часовникът е пуснат!