Политическата криза и възможната дясна алтернатива
Това е третата сериозна политическа и икономическа криза, в която изпада България за последните 23 години. Това, което е общото при тях е, че в основата и на трите стоят икономически аргументи, които намират израз чрез политически средства. В България нито една от кризите не е породена от чисто политически причини. Рухването на социалистическата система в своята същност е икономически процес, въпреки че може да се говори, че при тази криза политическите предпоставки за нейното случване бяха много сериозни. Но тези политически предпоставки бяха много по-ярко изразени в централно-европейските държави, отколкото в тези от югоизточна Европа. Социалистическият блок се разпадна в следствие на рухването на неговия икономически модел. От друга страна кризата през 1996-1997 г. се основаваше също на чисто икономически причини. Ако управлението на БСП не беше довело страната до поредния икономически колапс, то най-вероятно тази криза щеше да бъде избягната и правителството щеше да изкара целия си мандат. Не случайно правителството на тройната коалиция успя да управлява пълни 4 години в следствие единствено на глобалния икономически подем, който съвпадна с мандата на коалицията, въпреки многобройните безобразия, които бяха сътворени. Щастливо стечение на обстоятелствата е, че глобалната рецесия започна едва в края на управлението на тройната коалиция, защото формиращите я партии щяха да изгубят по същия безславен начин властта, както това се случи на правителството на ГЕРБ в момента. И обратно, надали народът щеше да излезе на улицата, ако управлението на Бойко Борисов не беше съвпаднало със световна рецесия. Трябва да се отбележи, че една съществена част от протестиращите всъщност са гласували за ГЕРБ през 2009 г. Разбира се, в никакъв случай не трябва да се подценява некадърното управление на ГЕРБ, което допълнително влоши икономическата ситуация в страната.
Различното при трите посочени кризи е, че тези от 1989 г. и от 1997 г. се извършват в рамките на политическото пространство. През 1989 г. тоталитарната държава отстъпва място на плуралистичната демокрация чрез промяна на основните закони на държавата. От тази гледна точка може да се твърди, че преходът е приключил. Въпросът е, че неговата същност кардинално се разминава с очакванията на хората за справедливо разпределение на икономическите блага, създадени от социалистическата система, които блага де факто бяха узурпирани от една върхушка от комунистическата номенклатура и техни подставени лица. През 1997 г. под натиска на улицата БСП, която вкара страната в поредната икономическа криза, беше принудена да сдаде властта на най-голямата опозиционна партия, която под управлението на Иван Костов буквално в рамките на няколко месеца успя да възстанови икономическата стабилност. За разлика от предходните две кризи понастоящем протестиращите се обявяват за промяна на самата политическа система, като общо взето не е ясно какво предлагат да дойде на нейно място. Всъщност именно тук може ясно да се види, че зад протестите на улицата прозира реваншизмът на крайната левица, която в настоящия момент усеща възможността да се върне отново на власт. Не случайно последния конгрес на БСП прие изключително радикални леви послания – от една страна, за да отговори на призива на улицата, но от друга, да не допусне появата на нова лява радикална партия, която да раздроби електората на бившата комунистическа партия.
Защо се стигна до тук? Единственият смислен отговор е, че всеки път, когато България се управлява с комунистически маниери, обикновено държавата изпада в поредната криза. За времетраенето на своя неизпълнен мандат, Борисов възроди този маниер на управление, характерен за тоталитарното общество. Според този модел един централен администратор задава задачите в управлението. Всичко започва и свършва с намесата на Борисов, а на кадрите под него е оставено изпълнението на повелите на върховния вожд. При този подход качеството на кадрите е без значение. Те могат да бъдат всякакви „калинки”, защото самата конструкция на властта изключва необходимостта от наличието на съвест или интелект. Единственото, което има значение е безропотното изпълнение на поставените задачи.
За съжаление на централния демиург, когато се разчита на такова централизирано взимане на решения на първо място се изключва възможността от корекция на грешни преценки, защото никой от изпълнителите в пирамидата няма смелостта и най-вече разбирането да оспори визията на върховния вожд. Проблемът е, че при този подход качеството на кадрите в един момент започва да играе все по-важна роля и централният планьор започва да се занимава все повече с корекции на грешки, отколкото с истинско планиране. Друг е въпросът дали изобщо Борисов имаше капацитета да управлява страната и то в периода на най-голямата икономическа криза за последните 70 години.
Освен това обратната връзка между изпълнителите и централния администратор се къса и става ненадеждна, защото за назначените „калинки” е по-важно да докладват положително изпълнение и постигнати цели, отколкото действителната ситуация. Така и централизираните решения започват да стават все по-грешни, защото не се базират на действителна картина.
Така че провалът на правителството на Борисов е провал на социалистическата визия за правене на политика, а не на дясна такава. Получава се абсолютната закономерност, че всяко ляво правителство пада от власт, натирено от народа.
Каква е алтернативата? Единствената алтернатива е сформиране на дясно правителство, което, стъпвайки на традиционни десни, християндемократически ценности, да проведе необходимите на страната спешни реформи. Защото четвърто по ред ляво и то радикализирано управление, инспирирано от крайни леви искания и осъществено от партията на бившата комунистическа номенклатура, независимо дали самостоятелно или в коалиция с нейни клонинги, ще запокити България трайно в периферията на европейската общност, от където излизането ще стане, ако не невъзможно, то поне изключително трудно и с цената на сериозни жертви. А българският народ е достигнал до края на своята поносимост за нови социални и политически експерименти.
Защо алтернативата трябва да се търси в десницата, която изповядва традиционни християндемократически ценности? Защото характерна особеност на християндемократическата доктрина е, че тя дискутира единствено ценностите и принципите, върху които трябва се основава политиката. Спазването на тези принципи дават гаранция, че всички управленски решения ще са насочени към защита на интересите на всеки човек, независимо от неговата политическа ориентация. Християндемократите не издигат лозунги за постигането на някаква определена форма на държавно управление, която като резултат да води до пълно благоденствие на всички членове на обществото. Но тя регламентира основните постулати, върху които всеки индивид може да изгради своя живот и своето бъдеще. Основна характеристика на християндемократическата доктрина е нейната ориентираност към защита и запазване на достойнството на човека. Според християндемократите държавата не трябва да се намесва в управлението на живота на хората с цел постигане на равенство в техния социален статус. Премахването на неравенствата в обществото е невъзможно. За християндемократите е важно съществуващите неравенства да не са следствие на нарушаването на законите и обществените норми и морал. Ето защо в основата на християндемократическата доктрина стои спазването на законите в държавата. Това е базата, върху която може да се гради едно демократично общество. Когато обаче отделен индивид не може да се грижи адекватно за своите интереси, обществото следва да се притече на помощ и да го подпомогне. В това се изразява и солидарността в обществото. Християндемокрацията не отрича социалната държава. На базата на принципите и ценностите, която тази доктрина изповядва, е възможно да се развие всякакъв модел демократична държава. Типът държава зависи от дебата в обществото и нагласите и разбиранията на неговите членове. Ако този дебат повелява да се развива по-либерална държава, то това може да бъде направено. Ако преобладаващото мнение е за развитие на по-социално ориентирана държава, то няма забрана, която да възпрепятства това. Важното е обаче да се спазват принципите, които християндемокрацията изповядва.
При християндемократическата доктрина няма разделяне на социални слоеве. Запазването на човешкото достойнство предполага, че от една страна държавата не се стреми да накаже богатите слоеве, но от друга страна се застъпва и за бедните, като им гарантира определена подкрепа, така че те да могат да стъпят на крака си, за да реализират своите възможностите. Единственото изискване за развитие на обществото е да се спазват определени морални и етични ценности.
Това, което е необходимо на България, е установяване силата на закона. Липсата на справедливост в държавата е следствие именно на нежеланието на управляващите да налагат спазването на законите. Напротив, през последните години бяхме свидетели точно на обратните действия – използването на законите в угода на определени, близки до властта кръгове и групировки за сметка на интересите на обществото. Това безпардонно поведение в крайна сметка е в основата на масовото обедняване на българина, на ниския стандарт на живот и на криминалната действителност, в която се налага да живее българското общество.
На България не са необходими повече леви радикални експерименти. Крайно време е в българския политически живот да се завърне нормалността на дясното разбиране за света, което да освободи конкуренцията, да озапти монополите, да възстанови законността и да даде възможност за развитие на човека като индивид и господар на собствения си живот.